Ли Бардуго - Белязания цар

– Как?

– Тя спомена, че силата им стигала и извън Долината, но само там, където вярата на хората е най-силна. Може би Елизавета е използвала Юри да прати лианите или пчелите си, без охраната да ги забележи.

Зоя изсумтя.

– Ти го покани в двореца, Николай.

– Значи ти ще избереш следващия ни гост за вечеря. Но отговорите ми трябват, затова монахът ще живее. Засега.

– Някакви леки изтезания може би? Или просто ме остави до го ритам в главата през следващия час.

– Изкусителна мисъл, но не съм в най-добрата си форма, а и не ща да умирам в тези дрехи. Трябва да измислим как ще се махнем оттук.

Зоя изтегли пясъците около Юри и двамата го измъкнаха от образувалата се яма. Завързаха ръцете му с ивици от кафтана на Зоя, а за всеки случай му запушиха и устата.

– Николай – каза Зоя и сложи ръка на рамото му, а с другата призова възглавница от въздух, която да носи монаха, – получи ли се? Свободен ли си?

Той ѝ намигна.

– По-свободен няма да бъда.

Не му даваше сърце да ѝ каже, че още усеща чудовището някъде дълбоко в себе си – беше отслабено и ранено, но чакаше момента да надигне отново глава.

•

Каквато и сила да ги задържаше в безкрайния сумрак, явно си беше отишла заедно със светците. Не бяха вървели и час по пясъка, когато видяха първите звезди.

Продължиха упорито напред въпреки раните и умората, докато най-сетне не видяха светлинки в далечината, а после мъртвите сиви пясъци преляха в мека поляна. Николай искрено се изкушаваше да потърси помощ в някоя близка ферма и най-после да си отдъхне, стоплен от селското гостоприемство, но имаше опасност да ги познаят, а този риск беше неприемлив. Подслониха се в една стара барака за инструменти. Вътре беше влажно и нямаше никакви удобства, но трябваше да избират между бараката и заслона на някое дърво в сливовата градина, а в момента Николай нямаше никакво желание да си има вземане-даване с дървета.

С наслада затвори очи и усети как сънят го отнася. Нещо толкова елементарно, а всъщност безценно.

Още преди зазоряване Зоя тръгна към Крибирск и бързо се върна с коне, торба с дрехи за път и един млад гришански лечител, който да се погрижи за раните на Николай.

– Съжалявам, Ваше Величество – извини се младежът, докато затваряше раните по дланите му. – Сигурно ще ви остане белег. Още се обучавам.

– Разбойнически белег? – попита Николай.

– Ами… доста дълбок, във всеки случай.

– Става.

Когато младежът приключи, Зоя го поведе към вратата.

– Кажеш ли за това някому, ще го сметна за държавна измяна. – Впери суров поглед в момчето и добави: – А за това престъпление бесим.

Младежът излезе заднишком от бараката, като се спъваше в краката си.

– Да, командире. Разбира се, командире.

Зоя се намръщи и поклати глава.

– Кълна се, че излизат от обучението все по-мекушави. Пооблещих му се малко и този само дето не оцапа гащите.

Николай не каза нищо. Този път нямаше грешка. Когато Зоя се „пооблещи“ на момчето, ирисите ѝ грейнаха сребърни, а зениците ѝ се стесниха на цепки. Очи на дракон. Какво беше направила Зоя, за да го освободи? Но този въпрос щеше да почака, докато се приберат по живо, по здраво в двореца.

Пренебрегнаха изтощението и яздиха усилно през остатъка от деня. От време на време Николай усещаше пробождане в гърдите, сякаш трънът още бе забит там. Юри седеше мълчалив и треперещ, целият овързан и с нахлупена качулка.

Скоро разбраха, че случилото се в Безморие се е усетило из цяла Равка, а може би и извън границите ѝ. Усетени били земетресения чак в Уленск на север и в Два Столба на юг. Николай знаеше, че ще има и други последствия. Умрели бяха трима от най-могъщите Гриша в света, а ритуалът определено не беше протекъл по план.

Преди да влязат в Ос Олта, Зоя върза ръцете му, а после прикачи въжета към юздите на конете им – неговия и на Юри, – уж води двама пленници през долния град, през големия канал и оттам по широкия булевард, който се изкачваше към златните порти на двореца. Нямаше свалени наполовина знамена, нито черни жалейки по вратите. Нямаше бунтове по улиците. Или Николай е бил значително по-непопулярен сред народа си от очакваното, или Женя и Давид бяха успели някак да запазят изчезването му в тайна.

Николай се разкъсваше между нетърпение и ужас. Докато Зоя беше в Крибирск, той беше махнал парцала от устата на Юри и от разпита беше разбрал, че колкото и зле да изглеждаха нещата в момента, щяха да станат още по-зле. „Отвори вратата.“ Отворил я бе и нещо ужасно беше минало през прага.