Ли Бардуго - Белязания цар

Тя го целуна нежно по устните.

– Единствената ми утеха е, че ти никога не би могъл да си мой. Но знам, че аз с радост бих станала твоя.

– Ери – простена той миг преди светът да почернее.

– Не съм Ери.

Отнякъде долетяха викове, хора тичаха към тях.

– Всички скърбят за първия цвят – изрецитира тихо тя.

„Кой ще плаче за другите?“

Исак гледаше безпомощно как тя забива кинжала в собственото си сърце.

38

Нина

НИНА СЕ ОБЛЕЧЕ ГРИЖЛИВО. Роклята ѝ беше бледолилава и със скромна кройка, идеална за тена и пищната фигура на Мила Яндерсдат. Без бижута – така де, бедната вдовица не можеше да си позволи дрънкулки. Но най-голямата украса на една фйерданска жена беше нейното благочестие. Усмихна се на момичето в огледалото с изражение сладко и безхитростно.

Прибра лененорусата си коса в плитки около главата – прическа, с която би се гордяла дори игуменката, и тръгна към зимната градина. Стъклото на огромния прозорец беше полазено от скреж и откриваше гледка към ледения ров и бляскавите кули на Белия остров. Леденият палат беше точно толкова ослепителен, колкото Нина го помнеше.

Чу стъпки зад себе си, обърна се и видя Ярл Брум да приближава под ръка със съпругата си. Бяха красива двойка – високи и стройни.

– Енке Яндерсдат – каза топло той. – Моята спасителка. Нека те представя на съпругата си Илва.

Нина приклекна в реверанс.

– За мен е най-висока чест.

Съпругата на Брум пое ръката ѝ. Гъстата светлокестенява коса стигаше почти до кръста ѝ, облечена бе с рокля от златна коприна, която подчертаваше смуглата ѝ кожа и навяваше мисли за златна есен. Видно бе откъде Хане се е сдобила с красотата си.

– Честта е моя – каза Илва. – Съпругът ми ви дължи живота си.

Дълго след като фургонът потегли към пристанището, Нина и Хане бяха събудили Брум. Обясниха му, че хукнали насам след експлозията и го намерили да лежи край пътя. Отървал се бил от приливната вълна и взривовете във фабриката само с цицина на главата, голям късмет. Каквито и подозрения да бе таял Брум към Мила Яндерсдат, те се стопиха поради самия факт, че младата вдовица беше останала в Гяфвале след като двамата земци и гришанските пленнички избягаха.

Нина и Хане изчакаха търпеливо в манастира, докато Брум инспектира разрушената фабрика за оцелели и успее да ограничи в някаква степен щетите – основно, подозираше Нина, да заличи всяка следа от провала си. Трудова злополука, завършила със смъртта на ценни пленнички, беше едно, но успешното бягство на десетки Гриша, особено след унижението, което Брум беше изживял преди година в Ледения палат, като нищо можеше да сложи край на кариерата му. А за Нина беше изключително важно Ярл Брум да не изгуби високата си позиция във фйерданската йерархия. За да успее планът ѝ, щяха да ѝ трябват връзките му и достъпът до високопоставени бюрократи, военни командири и благородници.

– Аз нищо не направих – каза тя на Илва. – Хане прояви истински кураж.

– За което също сме ви задължени впрочем – каза Илва. – По думите на Ярл, на вас трябва да благодарим за забележителната промяна в нашата дъщеря.

– О, не бих могла да си припиша заслугите за това. Дължи се на вашето влияние, както и на изворната майка, която я наставляваше неотклонно, Дйел да я пази.

Двамата кимнаха тържествено, после лицето на Илва се разтегли в широка усмивка.

– Хане! – възкликна тя, щом дъщеря ѝ влезе през прага.

В действителност Нина имаше огромна заслуга за трансформацията на Хане. Научила я бе как да се облича, за да изтъкне максимално предимствата на своята висока и слаба фигура, научила я бе да стои изправена и да се движи като дама и естествено, беше я научила да се преструва. Колкото до доверието на момичето… все щеше да намери начин да го спечели и дори да бъде достойна за него. Все някак.

Илва прегърна дъщеря си, а Брум се обърна към Нина:

– Хане ми каза, че най-сетне е готова да се откаже от глупостите и да се задоми. Не знам каква магия си направила с нея, но съм ти дълбоко благодарен. Тя е толкова променена.

„Беше си идеална преди – помисли си Нина. – Или щеше да е, ако не я беше подрязвал и прищипвал като фанатичен градинар, който се опитва да оформи непокорен храст.“

– Според мен е било само въпрос на време – каза с усмивка тя, – преди Хане да разбере какво ѝ е писано.

– Научи се да приемаш комплименти, Мила. – Брум взе ръката ѝ и я целуна по кокалчетата. – Надявам се, че с времето и това ще стане. – Плесна с ръце. – Е, ще вечеряме ли?