Ли Бардуго - Белязания цар

– Каква сила! Но не можеш да ме надвиеш, Зоя. Аз имам цяла вечност на своя страна.

– Аз пък имам на своя страна изненадата.

Зоя вдигна пясъците за прикритие и се стрелна мълниеносно към трънливия лес. Докато Елизавета говореше, тя неусетно се беше придвижила до другата страна на горичката, близо до кладата със съвършено съхраненото тяло на Тъмнейший. Зърна за миг красивото лице, дългите пръсти. Преди беше влюбена в него, обичала го бе с цялата сила на жадното си девиче сърце. Вярвала бе, че той я цени, че също я обича. Би направила всичко за него, би се сражавала и би умряла за него. И той го бе знаел. Подхранвал бе верността ѝ, както бе подхранвал собствената си загадъчност, възползвал се бе от обичта ѝ, както се е възползвал от самотата на Алина Старкова и нуждата на Женя да си намери място под слънцето. „Използвал ни е, както използва Елизавета сега. И аз му позволих да го прави.“

Но този път нямаше да допусне същата грешка. Зоя вдигна ръце.

– Не! – извика Елизавета.

– Изгори, както трябваше да изгориш преди – прошепна Зоя, смъкна рязко ръка и без никакво усилие, сякаш е призовала лек бриз, мълния се оформи в небето и удари прецизно, оглушително.

Удари кладата, вдигна искри, разцъфна пламък. Сянка се надигна сред огъня, сякаш се опитваше да избяга от горещината.

– Какво направи? – изпищя Елизавета и хукна към Тъмнейший.

Трънливата гора се опитваше да го измъкне от огъня, да го отнесе на безопасно място.

Но Зоя вля още сила в пламъците, нажежи ги до синьо, досущ като драконовия огън на Юрис. Трънливата гора започна да се срива навътре в себе си.

Стъбла се гърчеха свирепо в краката ѝ, но тя запрати искри натам и ги подпали, опърли и собствените си глезени. Още не бе свикнала да борави с огъня.

Елизавета се бе метнала върху кладата в опит да опази нещо от тялото на Тъмнейший. Зоя знаеше, че пламъците ще ѝ причинят болка, но няма да я спрат. Единствено силата на Елизавета, обърната срещу самата нея, можеше да убие Гриша с древна мощ като нейната. При това трябваше да стане бързо.

Видя Юри да бяга от пламъците и изтръгна светещия трън от ръцете му.

– С теб ще се разправям по-късно – изръмжа Зоя и забърса две дюни, обграждайки го в клетка от завихрен пясък, който го затрупа до шията.

Останките от сенчестото създание потрепваха между Николай и пламналата клада на Тъмнейший, сякаш не знаеха накъде да се стрелнат. Създанието бе изгубило плътността си, крилете му висяха раздрани, хищните нокти бяха отпуснати безжизнено покрай тялото. Зоя заби светещия трън в гърдите му, там, където би трябвало да е сърцето.

Николай се свести със стон.

– Извади го – изхъхри той и сведе брадичка към гърдите си, където беше забит истинският трън. – Убий го.

„А ако това убие и теб?“ Нямаше време за колебания. Зоя изтръгна тръна. Черна кръв бликна от гърдите на Николай и той нададе вой. Един дебел ствол фрасна Зоя и я отхвърли назад.

Трънливата гора около нея разцъфна в миг, Елизавета се издигна над окончателната погребална клада на Тъмнейший. Издигна се като рояк пчели. Като разцъфнала поляна. Беше жена, полудяла от скръб. Трънливата гора улови китките на Зоя, стегна ги здраво, а Елизавета се стрелна към нея, скакалци извираха от зейналата ѝ уста, ръцете ѝ бяха протегнати към гърлото на Зоя.

„Всичко е наред – помисли си Зоя. – Спасих Николай. А Елизавета няма да се измъкне от Долината.“ Най-сетне беше спряла Тъмнейший. Нека Елизавета вземе сърцето ѝ. Но гласът на Юрис ревна в главата ѝ презрително: „За това ли жертвах люспите си? Ние сме драконът. Не се предаваме толкова лесно.“

Клоните стегнаха хватката си още. Трънливата гора беше дело на Елизавета. Но мъзгата в стволовете течеше като кръв, като река със свои собствени привили и отливи.

Елизавета изкрещя от гняв, жуженето на насекомите стана оглушително.

Зоя насочи мислите си към мъзгата, която течеше в стволовете и клоните, същата мъзга, която я беше давила толкова пъти, и дръпна.

Стеблата се обърнаха, острите им тръни се юрнаха към Елизавета мълниеносно, толкова бързо, че светицата не успя да реагира. Тялото ѝ се наниза на тръните с тъп влажен звук. И тя увисна на педя от Зоя, пронизана от тръните на собствената си гора.

Зоя завъртя тръните и видя как светлината угасва в очите на светицата. Можеше да се закълне, че е чула доволния смях на дракона.

Равка можеше да падне. Гришаните и Втора армия можеше да се пръснат по вятъра. Но поне Елизавета и Беззвездния нямаше да заплашват света.