Ли Бардуго - Белязания цар

– Може би ще загуби от инерцията си – каза рибарят, притиснал сестра си на ръце.

– Мърдайте! – изкрещя Леони. – Водата е силно отровна! Едно докосване може да ви убие!

Вината и страхът по красивото ѝ лице жегнаха Нина в сърцето, но друг изход нямаше. Фйерда нямаше нужда от милост. Имаше нужда от чудеса.

– Ние направихме това – каза Хане. – И ние трябва да го спрем.

Хора пълзяха по страничните склонове, но вълната прииждаше бързо. Твърде бързо.

– Минете зад мен! – кресна Адрик на местните, но те само се спогледаха объркано.

– Веднага! – извика Нина на фйердански.

– Леони – каза Адрик, докато хората се събираха в клин зад него. – Ще се справиш ли?

Тя кимна решително, вдигна пръсти към скъпоценните камъчета в косата си, устните ѝ се движеха в безмълвна молитва. Нина си спомни казаното от Леони по-рано: „Отровите са трудна работа“.

Вълната скъсяваше разстоянието, разпенена и повлякла отломки, толкова широка и висока, че сякаш скриваше слънцето.

– Пригответе се! – извика Адрик.

Леони разпери ръце.

Адрик протегна своята напред и стената се разцепи на две, разполовена от призованото въздушно течение, разля се с ядно съскане покрай хората от градчето.

Леони вдигна ръце и Нина видя жълтеникав облак да се появява във въздуха около нея. Младата жена извличаше отровата от водата.

„Гриша.“ Нина чу как хората повтарят думата един през друг. „Друсйен.“ Вещици.

Отровният облак ставаше все по-голям, водата нямаше край. След още миг-два вълната залиня, но Леони продължи да извлича отровата, докато водата не се разля на малки вирове.

Стоеше с вдигнати ръце във внезапната тишина. Всички гледаха нагоре към смъртоносната, кално-жълта прахообразна маса, увиснала над главите им.

– Пестийла! – развикаха се ту. – Морден!

Отрова. Смърт.

– Не – прошепна под нос Нина. – Възможност.

Пресегна се във водите на пороя, търсеше необходимия материал и скоро силата ѝ напипа костите на изгубените в мрака момичета, напипа ги и ги сграбчи.

Ръцете на Леони трепереха, устата ѝ бе разтеглена в гримаса. Адрик се завъртя, насочи вятъра, оформи го в мъничък циклон, който засмука отровния облак и го запрати в празната караулка. Вихротворецът завъртя рязко китка да затръшне вратата, а после прихвана Леони през кръста, преди да се е сринала в несвяст.

И в тази нова тишина Нина чу как пеленачетата плачат, а хората викат. Нямаше представа какви щети е причинила вълната на сградите в ниското.

Тълпата зяпаше Адрик и Леони. Войниците вдигнаха пушките си. Нина стоеше, готова да призове труповете от фабриката на помощ. Но се надяваше, надяваше се…

– Вижте! – извика мъжът с червеното кепе.

По средата на пътя, там, където водата бе заравнила коловозите, се издигаше голямо ясеново дърво, белите му клони се протягаха към небето, а дебелите му корени се впиваха в калта.

– Дйел и всичките му води! – ахна съдържателят на странноприемницата и се разплака. – Направено е от кост.

Костите на момичетата в планината, изковани в нещо ново от силата на Нина.

– Слава на Дйел! – прошепна младият рибар и се срина на колене.

Нина се радваше, че не може да чуе сега гласа на Матиас, че той не е станал свидетел как се е възползвала от неговия бог. Беше извъртяла номер, който не подхождаше на войник с чест. Беше си театро, евтина илюзия, достойна за измамници и крадци.

Но не съжаляваше. С Адрик и Леони правеха нещо добро, Хрингса – също, но работата им не беше достатъчна. Колкото и гришани да изведяха от Фйерда, винаги щеше да има още. Винаги щеше да я има Фйерда с нейните танкове, клади и хора като Ярл Брум, които да драснат клечката. Освен ако Нина не намереше начин да промени всичко това.

– Свалете пушките – каза мъжът с червеното кепе, докато жителите на Гяфвале падаха на колене. – Днес станахме свидетели на чудо.

– Слава на Дйел! – извика Нина. Коленичи пред Адрик и Леони с манастирската си престилка. – И слава на новите светци.

34

Зоя

ЗОЯ СЕ НОСЕШЕ НАД ПЯСЪЦИТЕ и се молеше да не е закъсняла. Доскоро смяташе, че само Гриша под въздействието на парем могат да летят. А ето че сега яздеше бурята и мълниите – сякаш бе яхнала дракон.

Посрещна я ужасяваща гледка.

Григорий се беше разпънал над трънливата горичка като гигантски купол от преплитащи се сухожилия, опитваше се да държи Елизавета и Юри настрани от Николай и неговата сенчеста версия. Тръните на Елизавета пронизваха плътта на светеца, клоните на трънливата гора се гърчеха като змии, замахваха и раздираха Григорий неуморно.