Ли Бардуго - Белязания цар

А после Всетелесния запищя. Но не тръните го нараняваха, осъзна Зоя, а насекомите, които Елизавета беше насъскала срещу него. Малки дупчици и бразди се появиха в месото му, насекомите се заравяха в плътта и я изяждаха отвътре. Тялото му се пръсна в опит да избяга от самото себе си. Григорий се тресеше в агония, после изпищя през стотици усти.

Юри стоеше зад Елизавета като дете, което се крие зад полите на майка си, притиснал ръце към устата си, несъмнено ужасӛн до дъно. Глупаво момче. Знаел ли бе какво е смятала да отприщи Елизавета? Беше ли му обещал Беззвездния всичко да мине безкръвно и колко кръвопролитие можеше да издържи фанатикът в него?

Всетелесния потръпна за последно и се срина. Елизавета нададе вик на триумф и се стрелна към Николай и сенчестото създание, уловени от клонките на трънливата гора.

Зоя откъсна от ръкава си две парченца обсидиан и ги удари едно в друго. Една искра беше достатъчна. Език от огън се сурна с рев към Елизавета и светицата се олюля от изненада. Само за миг, уви, после устните ѝ потрепнаха насмешливо.

– Мислех, че ще проявиш здравия разум да си плюеш на петите, Зоя. Закъсня. Духът на Тъмнейший скоро ще се събере с тялото му. Няма нужда да ставаш жертва на тази битка.

– Моят цар е ранен. Аз съм негова поданица, негов войник и ще се бия за него.

– Ти си Гриша, Зоя Назяленска. Не е нужно да си ничия поданица.

Дори сега Зоя усещаше притеглянето на силата. Този нестихващ глад за още и още никога нямаше да я напусне. Но и преди си беше имала вземане-даване с тирани.

– Освен на теб? На Тъмнейший?

Елизавета се изсмя.

– Ние няма да бъдем владетели. Ще бъдем богове. Ако искаш корона, вземи я. Седни на равкийския трон. Целият свят ще бъде в краката ни.

– Видях тялото му на кладата. Видях как изгаря.

– Нищо не си видяла. Аз го откраднах от пясъците на Долината и оставих двойник на негово място. Лесна работа за сила като моята.

Точно както бе подозирала Зоя. Подробностите не я интересуваха, важното бе Елизавета да говори.

– Съхранила си тялото му?

– Да, с надеждата да го съживя. Съхранявах го в кошера си. О, да, знаех, че лесно ще повярваш на тъжната ми историйка колко съм уморена от вечността, как кошерът ми боледува и прочие. Но не събра смелост да тръгнеш по онзи тъмен коридор, нали? Никой не иска да погледне отблизо чуждата болка. Сериозно ли повярва, че ще жертвам цяла епоха от знание и сила, за да стана простосмъртна? Би ли го направила ти, Зоя?

Не. Никога. Но силата, с която бе обвързана сега, идваше при нея доброволно, нямаше нужда да я краде, да я отнема силом.

– И какво ще правиш със света, щом стане твой?

– Сега ли да представя великата си визия за всеобщ мир? За обединена империя без граници и знамена? – Елизавета вдигна рамене. – Бих могла да изнеса тази реч. Може би Беззвездния ще сметне това начинание за достойно. Аз просто искам да бъда свободна и отново да почувствам силата си.

Тази нужда Зоя можеше да разбере, знаеше и какви въпроси да повдигне, същите въпроси, които бе задавала на себе си в мрачните моменти.

– Това, което имаш, не ти ли стига? – попита тя, като се придвижваше в бавен кръг около горичката.

Гръдта на сенчестото създание не светеше, значи някой бе успял да извади тръна. Силуетът му се изливаше бавно в полегналото тяло на Тъмнейший. Николай умираше нанизан на трънака, кървящ.

– Какво е силата, ако не можеш да я прилагаш? Живях в изолирано великолепие твърде дълго. Какво е да си бог, ако никой не те почита? Да си царица без поданици? Преди бях вещицата от гората, царицата на своя трон, богинята в своя храм. И пак ще бъда. Пак ще вкуся магията на страха, желанието и богобоязливостта.

– От мен няма да ги получиш – каза Зоя, вдигна ръце и ръкавите ѝ се смъкнаха.

Черни люспи уловиха смътната светлина на вечния сумрак.

Елизавета въздъхна с раздразнение.

– Трябваше да се сетя, че Юрис ще живее достатъчно дълго да направи нещо благородно и глупаво. Е, стари приятелю – каза тя, – усилията ти са били напразни.

Махна рязко с ръка и два ствола с цвят на желязо се стрелнаха към Зоя, тръните им лъщяха като опашката на морско създание.

Зоя вдигна високо ръце, изви се свиреп вятър, улови стъблата в хватката си, уви ги едно около друго и ги изтръгна от корен. После Зоя ги метна към Елизавета.

– Колко си свирепа само – цъкна с език светицата. – Юрис е бил прав да те направи своя ученичка. Жалко че знанията му ще умрат заедно с теб.

Този път не бяха само две стъбла, а сякаш половината лес се надигна, ръмжаща маса от дебели трънливи стволове. Зоя изтегли влага от въздуха, запрати я в ледена вълна, стволовете се покриха със скреж, който смрази мъзгата им. Зоя прати силен порив към тях, стволовете се пръснаха на дребни отломки и вятърът ги отвя.