Ли Бардуго - Белязания цар

Вярно беше. Сторила беше нещо ужасно. Защо не съжаляваше тогава?

– Да ти кажа ли какво научих в Кетердам? – попита тя и погледна към дървото от кости, което беше създала. – Никой не е невинен. Вие не просто обърнахте прилива днес, Адрик. Не просто удържахте водата, а променихте начина, по който тези хора гледат на гришаните. Направихте чудо.

– Не беше чудо. Беше умение, късмет и хубав декор, който ти сглоби от телесни части.

Нина сви рамене.

– Фйерданите явно не могат да ни приемат като хора, значи е време да ни видят като светци. И точно така ще го направим, в села и градчета, чудо след чудо. Тук вече шептят имената ви точно като шептят името на Света Алина. На бас, че утре ще има ваши малки светилища покрай пътя. – Вдигна вежда. – Може и да не ти хареса как ви наричат обаче.

– Нищо в тая работа не ми харесва – каза той, но после любопитството го надви. – Казвай.

– Света Леони на водите. – Направи пауза, после продължи: – И Свети Адрик Неравния.

Адрик завъртя очи.

– Трябва да вървим, Нина. Времето ни изтича.

– Има и друго – каза Нина, макар да знаеше, че Адрик никога няма да ѝ прости следващото. – Не ти казах всичко от писмото на Брум.

Адрик замръзна.

– Какво си направила, Нина?

– В писмото се споменаваше за покушение срещу царя.

– От фйерданите?

– Не ставаше ясно. Пишеше, че Ланцов вече няма да е проблем за човек на име Демидов. И че според шпионите им ситуацията щяла да се разреши много скоро и без тяхна намеса.

Адрик изпсува.

– Трябва да стигнем до Хайар по най-бързия начин. Как си могла да си замълчиш за такова нещо? Заплаха срещу живота на царя?

И какво значение имаше? Заплахите срещу царя с лопата да ги ринеш. Николай си имаше Толя и Тамар да го пазят, а ако му беше казала за информацията в писмото, Адрик щеше да зареже плана им и да хукне към Хайар да търси член на мрежата с достъп до летателна машина, който да отнесе вестта в Ос Олта. Царят на Равка си имаше много телохранители. Момичетата в старата крепост имаха само Нина.

– Изгубихме само един ден – каза тя. – Има време да известим царя.

– Решението не е било твое. Но сега няма да спорим. Като се върнем в Равка, ще отговаряш за делата си.

– Аз няма да дойда с вас.

– Нина…

– Знам какво трябва да направя, Адрик, а такъв шанс няма да ми се отвори втори път. Равка ме превърна във войник. Кетердам ме превърна в шпионин. А с помощта на Хане мога да се превърна в нещо ново.

– Нина, само не ми казвай, че искаш да…

– Напротив.

– Там ще си съвсем сама, без съюзници, без ресурси. Ако нещо се обърка, няма да имаш изход.

Нина вдигна поглед към димящите останки от старата фабрика.

– Е, значи ще се наложи да взривя дупка в стената.

36

Николай

ТРЪНЛИВАТА ГОРА КЪРВЕШЕ. Мъзгата, която изтичаше от стволовете, вече не беше златна, а червена, сякаш и дърветата бяха умрели заедно с Елизавета. Стеблата засъхваха, тръните се спаружваха. Николай се освободи внимателно от трънака, от ръцете и краката му течеше кръв и попиваше в пясъка. Гърдите му пулсираха, но рана нямаше, само звездовиден белег маркираше мястото, където трънът го беше пронизал. Още един белег за колекцията му.

Величественият дворец в далечината се сриваше, кулите му се кършеха. „Какво ли ще остане?“ – зачуди се той. И как щяха да се измъкнат със Зоя от това място?

Изкуцука до нея. Зоя лежеше върху ложе от засъхнали трънливи клони и червени кайсиеви цветчета, косата ѝ – разстлана около лицето. Пред нея се издигаше тъмна купчина мъртви пчели. На няколко крачки по-нататък се издигаше друга купчина – кости човешки и мечешки, които бързо се разсипваха на прах. Целият този свят ли щеше да стане на пепел?

Клекна до Зоя и провери пулса ѝ. Беше стабилен. На китките ѝ имаше две широки гривни от черни люспи.

– Зоя – каза той и я разтърси леко. – Командир Назяленска.

Клепките ѝ потрепнаха и тя го погледна. Николай се дръпна неволно назад. За миг му се бе сторило, че… Не, това беше невъзможно. Зоя го гледаше от долу нагоре с ясносини очи.

– Добре ли си? – попита я той.

– Добре съм – отвърна тя.

– Сигурна ли си?

– Кой от нас ще има привилегията да убие монаха?

– Добре си.

Помогна ѝ да се изправи и двамата тръгнаха към голямата купчина пясък, където Юри лежеше заровен до шията. Явно бе припаднал по някое време. От носа му се стичаше кръв.

Николай въздъхна.

– Неприятно ми е да го кажа, но ще се наложи да го пощадим. Трябва да изтръгна от него всичко за култа към Беззвездния и как светците са ни довели тук. Подозирам, че може Елизавета да е отключила оковите ми в нощта, когато се измъкнах от двореца.