Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Бас държа — каза си Тас, — че сребърната гривна точно сега ще му свърши чудесна работа. Може би дори търси точно нея. Предполагам, просто още не е разбрал, че я е загубил. — Кендерът порови в кесията си и измъкна гривната: — Ето я, Танис! Не се тревожи. Беше я изпуснал, но я намерих! — извика, като я размаха във въздуха.

Полуелфът погледна намръщено нагоре. Веждите му мигом се сключиха толкова заплашително, че Тас побърза да хвърли гривната право към него. Почака малко, за да види дали Танис няма да му благодари (не го направи), след което въздъхна.

— Идвам след минутка! — извика. Обърна се и се втурна през вратата. — Определено не е особено признателен — измърмори недоволно, докато бързаше обратно по пътя. — Няма и следа от стария, готов за забавления Танис. Вече започвам да мисля, че никак не му понася да бъде герой.

В същия момент зад него, макар и приглушена от стената, се чу поредица от дрезгаво изпети заклинания, последвани от няколко експлозии. Драконидите закряскаха разочаровано.

— Гривната ще ги държи на разстояние поне за известно време — измърмори Тас. — Но не задълго. И откъде, в името на всички богове, се стига до другата част на кулата? Навярно просто трябва да се спусна обратно до долу и да потърся друг път.

Най-сетне достигна приземното ниво, мина тичешком покрай помещението, през което бе влязъл в цитаделата и продължи нататък, докато не се озова в началото на коридор, започващ под прав ъгъл на този, в който се намираше. Можеше само да се надява, че ще го отведе до онази част от кулата, където бяха заключени Танис и Карамон.

Разнесе се нова експлозия, но този път потрепери цялата кула. Тас увеличи скоростта. Остър завой надясно. Кендерът заобиколи покрай ъгъла и…

Бум! Блъсна се в нещо дундесто и нисичко, което се прекатури на пода с приглушено „уф“.

На свой ред ударът накара Тас да се преметне през глава. Полежа известно време, без да може да се отърве от натрапчивото усещане — ако се съдеше по миризмата, — че се е срещнал с гнила купчина боклук. Донякъде замаян, той успя да се изправи на крака, измъкна ножа си и се приготви за защита срещу ниското, тъмно създание, което лежеше в краката му.

Създанието сложи ръка на челото си и каза „Оох“ с измъчен глас. Сетне се огледа несигурно и забеляза застаналия над него Тас. Кендерът се намръщи решително. Светлината от факлите се отразяваше от острието на ножа му. „Оох“ се превърна в „ААААААААА“. Вонящото създание изпъшка и припадна.

— Блатно джудже! — рече кендерът и прикри носа си с отвращение. Прибра ножа и понечи да отмине. После спря. — Хм — каза замислено, — все пак може да се окаже добра идея. — Той се наведе, сграбчи джуджето за кирливите дрехи и го разтърси: — Ей, събуди се!

Блатното джудже отвори очи и си пое разтреперано дъх. Виждайки пред себе си строгите черти на приклекналия кендер, джуджето пребледня силно, стисна очи и опита да се престори на припаднало.

Тас отново го разтърси като вързоп.

Джуджето отвори само едното си око. Кендерът продължаваше да го гледа. Сега му оставаше само едно — да се престори на умряло. Джуджетата (особено блатните) постигат това, като задържат дъха си и се изпружват като дъска.

— Хайде де — започваше да се ядосва Тас, без да престава да го разтърсва. — Нуждая се от теб.

— Ти се маха — заяви блатното джудже с дълбок, гробовен глас. — Аз мъртъв.

— Още не — увери го кендерът възможно най-заплашително. — Но не е изключено, освен ако не ми помогнеш! — Той вдигна ножа.

Джуджето преглътна шумно и бързо се изправи, търкайки глава объркано. Очите му се спряха върху Тас. То обви ръце около него:

— Ти излекувал! Аз обратно от мъртъв! Ти велик, могъщ, свещеник!

— Не, не съм! — отсече кендерът, докато се опитваше да прикрие стреснатото си изражение. — А сега ме пусни. Не, оплел си се в кесията ми. Не натам…

След няколко секунди най-после успя да свали от себе си блатното джудже. Изправи го решително на крака и се втренчи строго в него:

— Опитвам се да стигна до другата страна на кулата. Това ли е пътят?

Джуджето се озърна преценяващо ту в едната, ту в другата посока, след което се обърна към Тас:

— Това път — каза и посочи в посоката, която бе следвал.

— Чудесно! — кендерът се накани отново да се втурне.

— Каква кула? — попита блатното джудже и се почеса по главата.

Тас се закова. Върна се при джуджето. Показа му ножа си с многозначително изражение.

— Аз тръгва с велик свещеник — разбърза се услужливо джуджето. — Аз води.