Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

„Разбира се, че говоря“ — канеше се да отговори драконът, ала се втренчи в изпълнените с надежди очи на Тас и изсумтя:

— Разбира се, че не ! — подметна презрително. Съвсем бавно и внимателно той вдигна малкото човече и го сложи на гърба си, точно между крилете. — Щом такова е желанието ти, ще те отведа при Танис Полуелф. Дръж се здраво за гривата ми. За съжаление не съм оседлан, тъй като не предвиждахме такъв тип битка.

— Добре, Огнедъх — извика ликуващо Тас, нагласи предвидливо кесиите си и се залови за бронзовата грива на дракона с мънички ръце. Внезапно му хрумна нещо друго: — Ей, Огнедъх — рече той. — Нали няма да правиш разни рисковани маневри там горе, като например да се преобръщаш през глава или да се гмуркаш право към земята? Защото, макар наистина да звучи страшно забавно, не съм завързан за теб и може да падна…

— Не — отвърна усмихнато Кирза. — Ще те отведа до цитаделата възможно най-бързо, за да мога да се върна към битката, преди да е станало твърде късно.

— Готов, когато кажеш! — изкрещя развълнувано кендерът и смушка дракона с пети.

Драконът подскочи във въздуха. Скоро улови подходящо възходящо течение и започна да се издига в небето над Палантас.

Пътуването не се оказа никак приятно. Когато погледна надолу, Тас затаи дъх. Почти целият Нов град беше обхванат в пламъци. Тъй като бе оставен незащитен, драконидите просто помитаха, грабеха и палеха всичко по пътя си. Междувременно добрите дракони успяваха да удържат положението срещу лошите и поне засега да опазват Стария град от посегателствата им, а защитниците по стените даваха всичко от себе си срещу драконидите. За съжаление, водената от лорд Сот атака им бе струвала скъпо. От мястото си кендерът съвсем ясно успяваше да различи пръснатите тела на коне и рицари — фигурки, повалени от ръката на зло и отмъстително дете. Дори и в този момент армията на лорда си проправяше път като нагорещен нож в масло. Скелетите войни колеха наред, а протяжните писъци на баншитата се издигаха над виковете на ранените и умиращите.

Тас преглътна измъчено.

— Хм, хм — прошепна той. — Дали пък това не е по моя вина? В края на краищата, няма как да знам. Карамон така и не прочете какво става нататък! Все пак ми се струваше, че… Не — отговори си сам най-сетне, — ако не бях спасил Танис, тогава Карамон щеше да умре в Дъбравата. Сторих каквото трябваше да бъде сторено. Всичко е толкова объркано, че повече няма да мисля за него.

За да се откъсне от тези проблеми — а и за да не гледа към ужасните неща, които се случваха на земята — Тас се озърна към задименото небе. Внезапно вниманието му бе привлечено от огромен син дракон, който се издигаше от една улица непосредствено до Дъбравата Шойкан.

— Драконът на Китиара! — измърмори той, разпознал великолепния, смъртоносен Ские. Драконът обаче беше без ездач, а Китиара не се виждаше никъде.

— Огнедъх! — извика предупредително кендерът, като се извърна към синия дракон, който ги беше видял и променяше посоката си, за да ги настигне.

— Вече го забелязах — отвърна с равен тон Кирза и също хвърли един поглед към Ские. — Не се тревожи, почти стигнахме. Ще оставя първо теб и чак тогава ще се погрижа за неприятеля.

Вече наистина бяха съвсем близо до цитаделата. При вида й всички мисли за Китиара и синия дракон напълно изчезнаха от ума му. От това разстояние летящото укрепление беше дори още по-красиво, отколкото гледано от земята. Съвсем ясно се забелязваха огромните скални парчета, които висяха от основите — следствие от разрушителното въздействие на магията, която бе изтръгнала цитаделата от земната гръд.

Магическите облаци вряха и кипяха около основите, поддържайки укреплението във въздуха. Между трите малки кули прескачаха ослепителни разноцветни мълнии. Сега дори успяваше да различи огромните пукнатини, плъзнали като змии по каменните стени — друг резултат от невероятното усилие, приложено, за да се издигне цитаделата във въздуха. От прозорците по кулите и вдигнатите решетки на входовете струеше ярка светлина, но освен това Тас не успяваше да различи други признаци на живот. Нямаше никакви съмнения обаче, че във вътрешността направо гъмжи от какви ли не странни същества!

— Къде би искал да те оставя? — попита Кирза. В гласа му се долавяше леко нетърпелива нотка.

— Където и да е, много благодаря — отвърна учтиво Тас, разбирайки, че драконът не може да отлага повече завръщането си към сражението.