Маргарет Уэйс: Драконите на сломеното слънце

Е, сега Магит едва ли се веселеше толкова.

Галдар тръгна към непознатия. Дръжката на оръжието бе мокра и хлъзгава. Надяваше се да не го изпусне. Младежът нямаше как да знае, че минотавърът е бивш, вече безопасен войн. Втренчи се изпитателно в него и изненадано установи, че странникът дори не трепна от погледа му. Всъщност дори не изглеждаше впечатлен.

— Не нося оръжие — произнесе непознатият. Гласът му бе дълбок и някак не съответстваше на младежкия му вид. Имаше странен тембър в него, сладък и мелодичен… И неизвестно защо напомняше на Галдар за някой от гласовете, пеещи песента, която сега бе притихнала до едва доловимо мърморене, сякаш от благоговение пред нещо или някого. Не беше мъжки глас.

Минотавърът се вгледа по-внимателно в младежа, в стройната, подобна на стебло на цвете шия, поддържаща прекрасно оформената глава, увенчана с червеникавия изгрев на едва наболата коса. Галдар огледа гъвкавото му тяло. Ръцете, както и краката, обути с вълнени чорапи, бяха мускулести. Мократа риза висеше прекалено свободно от слабите рамене. Нямаше как да разбере със сигурност дали човекът пред него е жена или мъж.

Рицарите вече се събираха около минотавъра, втренчени в измокрения младеж — подгизнал и лъщящ като новородено. Лицата им бяха намръщени, в очите им все още се четеше предпазливост. Не можеше да ги вини. Навярно в този момент всеки един от тях, както и самият той, си задаваше съвсем същия въпрос. Какво, в името на великия рогат бог, който бе умрял и оставил хората да страдат, правеше този човек в прокълнатата долина по време на такава прокълната нощ?

— Как те наричат? — попита заповедно Галдар.

— Името ми е Мина.

Момиче. Младо момиче. Навярно на не повече от седемнайсет… дори и по-малко. Ала независимо, че сама произнесе името си — име на жена, което бе доста популярно сред човеците, — и въпреки че вече забелязваше съвсем ясно издайническите признаци в нежните очертания на шията и грацията на движенията й, минотавърът все още изпитваше съмнения. В нея имаше нещо изключително неженствено.

Мина се усмихна едва-едва, сякаш можеше да чуе неизречените му съмнения и каза:

— Да, аз съм жена. — Тя сви рамене. — Макар това да не е от голямо значение.

— Приближи се — нареди рязко минотавърът.

Момичето се подчини и направи крачка към него.

Галдар се вгледа в очите й. Дъхът му спря. В живота си беше виждал много човеци. От всякакви размери и форми. Но никога досега не бе попадал на човек или каквото и да било живо същество с очи като нейните.

Неестествено раздалечени, дълбоко поставени, очите й имаха цвета на кехлибар, с черни зеници и ириси, заобиколени от сенки. Липсата на коса ги правеше дори по-големи, отколкото бяха всъщност. Струваше му се, че в света съществуват само тези очи. Те го поглъщаха и превръщаха в затворник така, както златният кехлибар завинаги заключва в себе си трупа на насекомото.

— Ти ли водиш тези мъже? — попита тя.

Галдар хвърли поглед към овъгленото тяло в основата на монолита.

— Вече да — отвърна.

Мина хладно проследи взора му. Кехлибарените очи отново се насочиха към минотавъра. Можеше да се закълне, че в този миг е видял тялото на Магит заключено някъде в дълбините им.

— Какво правиш тук, момиченце? — попита грубо Галдар. — Да не си изгубила пътя си в бурята?

— Не. Намерих пътя си в бурята — произнесе тя. Кехлибарените очи светеха немигащо. — Намерих теб. Повикаха ме и се отзовах. Вие сте от Рицарите на Такхизис, права ли съм?

— Бяхме — поправи я сухо Галдар. — Дълго чакахме завръщането на Такхизис, но сега дори командирите ни признават това, което повечето от нас знаеха отдавна. Тя няма да се върне. Ето защо решихме да се наричаме Рицари на Нерака.

По всяко друго време и на всяко друго място наобиколилите ги рицари може би щяха да се закискат или да подхвърлят по някоя и друга шега. Ала сега никой от тях не беше в настроение. Галдар също. Бурята го бе разтърсила като нищо друго през четиридесетте години, прекарани на този свят. Водачът им беше мъртъв. Очакваше ги дълга разходка, освен ако по силата на някакво чудо не успееха да открият избягалите коне. Нямаха храна — беше останала по дисагите на животните. Не разполагаха и с вода, ако не се броеше онази, която можеха да изстискат от подгизналите одеяла.

— Кажи на глупавото девойче бързо да изтича обратно при майка си — обади се нетърпеливо един от рицарите. — Какво ще правим, Подкомандир?

— Предлагам да се омитаме оттук — каза друг. — Готов съм да ходя цяла нощ, ако трябва.