Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Останалите замърмориха утвърдително.

Галдар вдигна очи към небето. Беше съвсем ясно. Все още прогърмяваше, но някъде в далечината. Над западния хоризонт проблясваше пурпурна мълния. Луната щеше да им осигури достатъчно светлина, за да могат да пътуват безопасно. Почувства се уморен, необичайно уморен. Лицата на мъжете бяха хлътнали и изнурени, почти всички бяха на границата на пълното изтощение. И все пак знаеше как се чувстват.

— Тръгваме — заяви най-сетне. — Но първо трябва да се погрижим за това. — Той посочи с палец димящите останки на Ернст Магит.

— Да го оставим — каза един от рицарите.

Галдар поклати рогата глава. През цялото време чувстваше, че момичето не сваля странните си очи от него.

— Нима искаш духът му да те преследва до края на дните ти? — попита сериозно.

Мъжете се спогледаха. Отново насочиха взор към тялото. Навярно само преди ден биха се закискали при мисълта, че духът на Магит може да ги преследва след смъртта си. Но не и тази вечер.

— Какво да правим с него? — попита жалостно някой. — Не можем да заровим негодника. Земята е прекалено твърда. Нямаме и дърва за клада.

— Увийте тялото в палатката му — обади се Мина. — Съберете онези камъни и ги струпайте около него. Не е първият, който умира в долината Нерака — добави студено, — нито ще бъде последният.

Галдар погледна през рамо. Палатката, която бяха привързали към четирите монолита, все още беше на мястото си, макар и натежала от събралата се дъждовна вода.

— Идеята на момичето не е лоша — каза. — Срежете платнището и го покрийте. Размърдайте се. Колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще се махнем оттук. Свалете му бронята — сети се изведнъж. — Ще трябва да я отнесем обратно в щаба като доказателство за смъртта му.

— Как? — намръщи се един рицар. — Плътта му е полепнала отвътре като прегоряла пържола.

— Нарежете го — нареди минотавърът. — Почистете я доколкото можете. Не бях толкова привързан към него, че да го разнасям с нас и след смъртта му.

Мъжете се захванаха с грозната задача с желание, продиктувано единствено от нуждата да потеглят възможно най-бързо.

Галдар отново се обърна към Мина, за да срещне все същите очи с цвят на кехлибар. Гледаше го внимателно.

— Най-добре се върни при семейството си, момиче — каза сърдито. — И бездруго няма да можеш да ни следваш, а и едва ли някой ще се наеме да ти пее приспивни песни и да те завива, когато ти е студено. Пък и тези мъже не са от най-големите защитници на женската добродетел. Тичай вкъщи.

— Аз съм си вкъщи — отвърна Мина, като обгърна долината с поглед. Черните монолити отразяваха студената светлина на звездите, привличаха я и я караха да сияе бледо и смразяващо. — И току-що намерих семейството си. Ще стана рицар. Това ще бъде моята съдба.

Галдар вече губеше търпение, но откри, че не знае какво да й отговори. Последното, което искаше сега, бе това странно умопобъркано момиче-жена да пътува заедно с тях. Изненадваше го най-вече това, че изглеждаше страшно самоуверена, владееше себе си и ситуацията толкова добре, че просто не му хрумваше никакъв аргумент, с който да я разубеди.

Минотавърът премисли нещата още веднъж, след което понечи да върне меча си в ножницата. Дръжката беше мокра и хлъзгава, хватката му — непохватна и зле премерена. Засуети се и почти изпусна оръжието. Успя да го улови в последния момент, не без огромно усилие на волята. Погледна я яростно в очакване да види по лицето й първите признаци на присмеха, предизвиквайки я дори само да си помисли да го съжали.

Тя наблюдаваше борбата му, без да проговори, абсолютно безизразно.

Най-сетне минотавърът успя да напъха меча в ножницата му.

— А колкото до желанието да се посветиш в рицарство, най-добре се яви в най-близката щабквартира и поискай да впишат името ти в книгата.

Продължи да й обяснява изискванията към новите попълнения и обучението, през което трябваше да премине. Наблегна на годините посвещение и саможертвата, като през цялото време мислеше за Ернст Магит, който бе купил пътя си в рицарската йерархия. Внезапно установи, че напълно е изгубил вниманието й.

Момичето не го слушаше. Изглеждаше така, сякаш се вслушва в друг глас — глас, който той не можеше да чуе. Погледът й бе разсеян, а лицето — спокойно и без всякакво изражение.

Думите замряха на устата му.

— Не ти ли е трудно да се биеш с една ръка? — попита тя.

Той я изгледа мрачно.

— Може да не съм много сръчен — подхвърли язвително, — но си служа с меча достатъчно добре, за да сваля главата от раменете ти!