Маргарет Уэйс: Драконите на сломеното слънце

— Ха! Гледай ти! — извика тържествуващо Ернст Магит. — Току-що направих важно откритие! Добре че минахме оттук. — Той посочи първо картата, а после в западна посока: — Виждаш ли онази планинска верига там? Не е отбелязана.

Сигурно се е образувала наскоро. Без съмнение трябва да информирам за това Пазителя. Може пък да я кръстят на мое име.

Галдар се загледа към планината. Той се изправи на крака, без да откъсва очи от западното небе. Наистина на пръв поглед стоманеносивата синкава формация приличаше на новообразувана планина, изникнала направо от земята. Ала колкото повече се взираше в нея, толкова по-ясно разбираше, че във възбудата си Водачът на Нокътя бе пропуснал нещо съществено. Планината растеше и се разширяваше с обезпокоителна бързина.

— Сър! — извика минотавърът. — Това не е планина! Това са буреносни облаци!

— Вече знаем, че си теле, не бъди и магаре, Галдар — смъмри го Магит. Командирът вдигна един почернял камък и започна да рисува с него, за да добави планината към чудесата на света.

— Сър, на младини прекарах десет години по море — настоя минотавърът. — Мога да позная кога се задава буря. Но дори и аз не съм виждал нещо подобно!

Границите на облака вече пълзяха над тях с невероятна бързина. В дълбините му цареше пълна чернота, разкъсвана от гърчове, като главите на помръдващо многоглаво чудовище, решило да прехвърли върховете на планините, да пропълзи над тях и да ги погълне в бездънния си търбух. Изви се постоянен, смразяващ вятър, който мигом вдигна пясъка от земята и го хвърли в очите и устата, а само секунда по-късно палатката между четирите монолита вече плющеше, увиснала на опънатите си до скъсване въжета.

Песента зазвуча отново. Остро, виещо и отчаяно — безкраен писък от ужас, болка и отчаяние.

Мъжете започнаха да се изправят един през друг, брулени от силния вятър.

— Сър! Трябва да напуснем това място! — изрева Галдар. — Още сега! Преди да е започнала бурята!

— Да — произнесе пребледнелият и разтреперан Ернст Магит. Той облиза устни и изплю полепналия по тях пясък. — Да, прав си. Трябва да напуснем незабавно. Зарежи палатката! Доведете коня ми!

Мълния проряза смраченото небе и прониза земята недалече от мястото, където бяха привързали животните. Екотът експлодира оглушително. Ударната вълна покоси неколцина мъже. Конете зацвилиха ужасено и започнаха да се изправят на задни крака, мятайки копита във въздуха. Рицарите, които не бяха изпопадали, опитаха да ги успокоят, но безуспешно. Секунда по-късно животните се отскубнаха от придържащото въже и препуснаха подивяло по обратния път.

— Уловете ги! — изпищя Ернст, ала всичко, което мъжете можеха да направят в този момент, бе да се опитват да останат прави под напора на ураганния вятър. Един или двама положиха напразни усилия да пристъпят след животните, но беше ясно, че не могат да сторят нищо повече.

Буреносните облаци нахлуха и мигом закриха небето, побеждавайки остатъците от вечерната светлина без особени усилия. Слънцето се скри, надмогнато от мрака.

Нощта покри всичко. Гъст мрак, изпълнен с вихрушки от пясък. Галдар не можеше да види нищо, дори собствената си ръка. В следващата секунда местността се озари от още една унищожителна мълния.

— Всички долу! — изкрещя и сам се хвърли на земята. — Лягайте! Дръжте се далече от монолитите!

Заваля косо. Дъждовните капки свистяха като стрели, запратени от милион тетива. Градушката не закъсня. Парчетата се стоварваха върху главите им с убийствена, вършееща сила. Кожата на Галдар бе достатъчно дебела и за него парчетата град бяха като жилещи ухапвания от мравки, но останалите мъже закрещяха от ужас. Огнените копия на мълниите вече се стоварваха навсякъде около тях. Гръмотевиците разтърсваха тътнещо земята.

Галдар лежеше по очи, като се бореше с атавистичното желание да започне да копае, да се зарови колкото може по-навътре в дълбините на света. При отблясъка на следващата мълния изумено осъзна, че командирът му се мъчи да се изправи на крака.

— Сър, не ставайте! — изрева минотавърът и посегна да го издърпа.

Магит се озъби и изрита протегнатата ръка. После наведе глава и превит на две срещу вятъра, тръгна към един от монолитите. Когато стигна до него, се сви в основата, търсейки укритие срещу брулещия дъжд и тежката градушка. После се изсмя високо към останалите мъже, облегна гръб на монолита и изпружи крака.

Блясъкът на светкавицата едва не ослепи Галдар. Тътенът бе оглушителен. Силата на удара го повдигна от земята, след което отново го накара да се стовари върху нея. Мълнията падна толкова близо, че за миг му се стори, че чува пращенето и долавя миризмата на фосфор и сяра. Но този път имаше и друг мирис — на изгоряла плът. Потърка очи в опит да види нещо през мъглата от червеникави кръгове. Когато най-после отново възвърна способността си да вижда ясно, погледна към посоката, в която се намираше командирът му. При следващия отблясък видя, че в основата на монолита се е свило нечие обезформено тяло.