Маргарет Уэйс: Драконите на сломеното слънце

Магит демонстративно присви очи към небето, което имаше нездрав жълтеникав оттенък, какъвто никой от рицарите не си спомняше да е виждал досега.

— Пада здрач — обяви надуто. — Нямам никакво намерение да замръквам в планината. Ще направим лагер тук и ще потеглим на сутринта.

Рицарите го гледаха недоверчиво и ужасено. Вятърът бе утихнал. Песента вече не отекваше в сърцата им. Настъпилата тишина в началото им се стори по-приемлива, но сега откриваха, че колкото по-дълго продължава, толкова по-непоносима става. Тишината потискаше и задушаваше. Никой не смееше да проговори. Всички очакваха техният командир да им каже, че си е направил малка шега с тях.

Водачът на Нокътя Магит скочи от седлото.

— Ще издигнем лагера тук. Издигнете палатката ми в близост до най-големия от тези монолити. Галдар, назначен си за отговорник по настаняването. Вярвам, че ще се справиш с тази съвсем проста задача?

Думите му прозвучаха неестествено високо — гласът му бе писклив и груб. Внезапно през долината премина студен, остър повей, повдигна облаци прах, завъртя ги през оголената земя и също толкова внезапно отмря.

— Допускате грешка, сър — произнесе съвсем тихо Галдар, за да не нарушава допълнително зловещата тишина. — Не сме желани тук.

— От кого, Галдар? — попита подигравателно Водачът на Нокътя Магит. — От тези камъни? — Той потупа един от черните кристални монолити. — Ха! Дебелоглава, суеверна крава, ето това си ти! — Гласът му придоби стоманени нотки: — Мъже. Слизайте от конете и започнете да издигате лагера. Това е заповед.

Ернст Магит поразкърши ръце и крака, като се опитваше да изглежда възможно най-нехаен. Направи няколко клякания. Междувременно рицарите мрачно се заеха да изпълнят дадените заповеди. Разопаковаха походните одеяла и се захванаха да издигат малките двойни палатки, носени от половината отряд. Останалите имаха грижата за храната и водата.

Палатките се оказаха пълен провал. Никой не беше в състояние да забие металните клинове в твърдата земя, без значение колко силно удряха с чуковете. Всеки удар отекваше зловещо в околните склонове и се връщаше стократно усилен, докато накрая ехото зазвуча така, сякаш не те, а планината блъскаше върху главите им.

Галдар захвърли чука, който несръчно се бе опитвал да използва с единствената си ръка.

— Какво има, минотавре? — попита заповедно Магит. — Нима си толкова слаб, че не можеш да забиеш един клин?

— Опитайте сам, сър — предложи Галдар.

Останалите мъже също захвърлиха чуковете и загледаха с мрачно предизвикателство своя командир.

Магит пребледня от яд.

— Е, щом сте толкова глупави, че да не знаете как да разпънете една палатка, ще спите на открито!

Все пак не направи опит да прикове палатката към каменистата земя. Потърси нещо с очи, докато погледът му не се спря върху четири от черните кристални монолити, които образуваха нещо като груб четириъгълник.

— Привържете палатката ми към онези камъни там — заповяда им. — Поне аз ще спя както трябва тази нощ.

Галдар се подчини. Той започна да пристяга въжетата около основите на монолитите, като през цялото време мърмореше минотавърски заклинания, за да умилостиви духовете на неспокойните мъртъвци.

Рицарите също се опитаха да завържат конете за основите на монолитите, ала животните започнаха да скачат и да се дърпат, полудели от паника. Накрая мъжете опънаха въже между две от скалите и ги завързаха към него. Конете се скупчиха на едно място, все така неспокойни и нервни, без да престават да въртят очи в опит да застанат колкото може по-далече от монолитите.

Докато всички се трудеха, Ернст Магит извади една карта от дисагите на коня си, хвърли на рицарите унищожителен поглед, за да им напомни за последен път какви са задълженията им и се зае да я изучава с прилежен и задълбочен вид, който не можеше да заблуди никого. Потеше се, а не вършеше нищо.

През долината Нерака пълзяха дълги сенки, потапяйки всичко в мрак, който рязко контрастираше с огненожълтото вечерно небе. Въздухът бе спарен и далеч по-горещ от времето, когато бяха дошли, ала понякога от запад повяваше студен вятър, който смразяваше до мозъка на костите. Рицарите не носеха със себе си дърва. Наложи се да изядат дажбите си студени. Или поне да опитат. Всяка хапка в устата им скърцаше от навятия пясък и имаше вкус на пепел. Накрая се оказа, че по-голямата част от храната не става за нищо и много от хората предпочетоха да я изхвърлят. Седяха мълчаливо на земята с извадени мечове и непрестанно се оглеждаха през рамо към пълзящите сенки. Не беше необходимо да назначават нощна стража. Никой нямаше намерение да заспива.