Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Под овъгления повърхностен пласт плътта на Магит беше кървавочервена. Приличаше на парче изгоряло месо. От тялото му се издигаше пушек, а вятърът го отнасяше на парцали заедно с късове почерняла кожа. Лицето му бе изчезнало напълно. На мястото му имаше единствено уста, пълна с отвратително ухилени зъби.

— Радвам се, че все още имаш сили да се смееш, Водачо на Нокътя — измърмори Галдар. — Предупредих те.

Минотавърът извърна поглед от ужасната гледка и опита да се притисне още повече към земята, проклинайки собствените си ребра, задето стояха на пътя му.

Изглеждаше невъзможно, но дъждът заваля още по-силно. Зачуди се колко ли дълго ще продължи бурята. Струваше му се, че се е проточила през целия му живот, че се е родил, ще остарее и ще умре в нея, а бурята все така ще вилнее, без каквито и да било намерения да спира. Нечия ръка го улови за рамото и го разтърси.

— Сър! Вижте там! — Един от рицарите бе пропълзял през вятъра, дъжда и градушката и сега лежеше редом с него. — Сър! — Рицарят приближи до ухото на Галдар и изкрещя с всичка сила, за да надвика плющенето на дъжда, тропота на градушката, непрекъснатия тътен на гръмотевиците и, по-ужасните дори в сравнение с тях смразяващи мъртвешки гласове: — Видях някой да се движи ей там!

Галдар вдигна глава и се втренчи в посоката, в която сочеше рицарят. Вгледа се в самото сърце на долината Нерака.

— Изчакайте следващата светкавица! — изкрещя войнът. — Ето! Ето го!

Последвалият блясък не беше просто мълния, а стена от огън, която освети с пурпурнобялата си светлина небесата, земята и планините. Към тях, ясно очертана на фона на всичко това, вървеше нечия фигура. Вървеше спокойно и право през бушуващата буря, сякаш недокосната от пясъчната вихрушка, светкавиците и приковаващите гръмотевици.

— Да не е от нашите? — попита Галдар, който вече се чудеше дали някой от мъжете не се е побъркал и подобно на конете е хукнал накъдето му видят очите.

Ала още докато задаваше въпроса, знаеше, че случаят не е такъв. Фигурата ходеше, а не тичаше. И приближаваше, а не се отдалечаваше.

Мълнията постепенно изтля. Мракът отново се спусна и силуетът изчезна безследно. Галдар нетърпеливо зачака следващата светкавица, за да огледа по-добре побъркания, посмял да предизвика яростта на природата. Земята, планините и небето лумнаха в поредния отблясък. Човекът все още бе там и все така се приближаваше. Галдар си даде сметка, че мъртвешката песен изведнъж е зазвучала като хвалебствен химн.

Отново мрак. Вятърът започваше да стихва. Дъждът намаля и заваля по-слабо, макар да не преставаше. Заедно с това изчезна и градушката. Мълниите прогърмяваха ритмично и човек би помислил, че тътенът отмерва крачките на странната фигура, която приближаваше неотклонно. Бурята отминаваше, отнасяйки яростта си към далечните планини, към други части на света. Галдар се изправи.

Подгизнали до кости, рицарите също ставаха на крака, чистеха калта от лицата си и поглеждаха опечалено към мокрите одеяла. Дори и отслабнал, вятърът бе пронизващо студен. Всички с изключение на минотавъра, чиято кожа бе дебела и покрита с козина, започваха да треперят неудържимо. Галдар отърси дъждовната вода от рогата си и зачака фигурата да се приближи на хвърлей от тях.

На запад се появяваха първите звезди — блещукащи, студени и смъртоносни като изострени върхове на копия. Разкъсаните остатъци от облаците постепенно разкриваха небето над тях. Единствената луна също изгряваше и отправяше закъснялото си предизвикателство към отминаващата буря. Фигурата на непознатия вече се намираше на не повече от двайсет стъпки от тях. Сребристата светлина на нощното светило най-после позволи на Галдар да го огледа по-добре.

Човек, младеж, ако се съдеше по слабото, стройно тяло и гладките черти на лицето. Тъмната му коса бе обръсната, оставяйки само силно зачервена, набола кожа. Липсата на коса излагаше на показ високите скули, острата брадичка и красиво извитата уста. Младежът носеше ризата и туниката на обикновен пехотинец; също и кожени ботуши, но нямаше меч, нито каквото и да било друго оръжие, или поне Галдар не виждаше такова.

— Спри и се представи! — извика дрезгаво минотавърът. — Спри на място. Не прекрачвай границата на лагера.

Младежът се подчини и спря, като вдигна ръце, за да се уверят, че са празни.

Галдар изтегли меча си. Нямаше желание да поема излишни рискове, особено в такава странна нощ. Държеше оръжието неумело. Мечът беше едва ли не безполезен в ръката му. За разлика от много изгубили ръката си при ампутация войни, така и не се бе научил да борави както трябва с другата. Преди да го ранят, Галдар се сражаваше доста добре с меч, но сега беше по-скоро несръчен и смешен, и в битка можеше да причини повече вреда на себе си, отколкото на врага. Неведнъж Ернст Магит бе наблюдавал минотавъра да се упражнява непохватно с непривичната за него ръка и всеки път се заливаше от гръмогласен смях.