Маргарет Уэйс: Драконите на сломеното слънце

Петдесет години по-късно вече не се забелязваха никакви следи от прежния град. Руините на храма покриваха земята в южната част на долината Нерака като костите на мъртъв звяр. Вятърът отдавна бе издухал пепелта, ала там не растеше нищо и всички признаци на отминал живот бяха скрити под навятия пясък.

Единствено черните канари, останките на храма, се издигаха от пясъците на долината. Само видът им караше косата да настръхва и дори Водачът на Нокътя Магит, щом ги погледна за пръв път, тайно се запита дали решението му да навлязат в тази част на Нерака е било от най-умните. Далеч по-разумно би било да изберат дългия път, ала това щеше да удължи пътуването поне с два дни, а така или иначе вече закъсняваха, понеже си бе позволил да прекара няколко допълнителни нощи с една нова блудница в любимия си вертеп. Налагаше се да побързат, тъй че бе избрал по-краткия маршрут през южната част на долината.

Вероятно поради топлината на експлозията черните скали от стените на храма се бяха превърнали в засъхнали кристални отломъци. На вид не приличаха на обикновени скали — не бяха нито очукани, нито назъбени. Имаха гладки страни с рязко отсечени ръбове, завършващи в една и съща точка. Човек лесно можеше да ги сравни с черни кварцови кристали, подаващи се от сивия пясък, високи почти колкото четири пъти човешки бой. И да — човек можеше да се вгледа в идеално гладките черни страни и да види собственото си отражение. Леко размазано, но все пак достоверно.

Мъжете, които с готовност се бяха присъединили към армията на Рицарите на Такхизис, изкушени от обещанията за плячка и спечелени в битка роби, от чиста любов към убийствата, саморазправата и омразата си към елфите или кендерите, или джуджетата, или към всеки по-различен от тях, тези мъже — твърде отдавна загубили усещане за мярка и добро, се взираха в блестящите повърхности на черните кристали и се ужасяваха от лицата, които на свой ред отправяха взор към тях. Защото отразени, техните лица изглеждаха така, сякаш отваряха усти и припяваха зловещата песен.

Мнозина просто хвърляха по един поглед, потръпваха и бързо отвръщаха очи. Галдар се стараеше да не го прави. Още щом забелязаха камъните в далечината, той сведе очи към земята и повече не ги вдигна, най-вече от уважение и респект. Нямаше нищо против да го наричат както си искат, дори и суеверен. Ернст Магит определено нямаше да пропусне възможността. Самите богове отдавна си бяха отишли от тази долина, Галдар бе сигурен в това, защото всички знаеха, че са били прогонени от Крин още преди трийсет години. Ала тяхното присъствие все така се долавяше, сякаш духовете им бяха останали — в това нямаше никакво съмнение.

Ернст Магит също се взря в отражението си в един от камъните и понеже нещо го накара да трепне, остана загледан в него, додето му се стори, че най-сетне собственото му отражение понечи да отмести очи.

— Няма да се изплаша от собствената си сянка като някакво теле! — заяви, поглеждайки многозначително Галдар. Тази шега му бе хрумнала съвсем наскоро. Намираше я за изключително смешна и наистина оригинална и не пропускаше случай да я използва в присъствието му. — Като теле. Схващаш ли, минотавре? — Водачът се изсмя.

Мъртвешката песен се вплете в смеха и му придаде мелодия, нюанс — мрачен и дисонантен ритъм, противопоставящ се на хора от гласове. Звукът бе тъй ужасен, че Магит потръпна. Той се изкашля и преглътна смеха си за огромно облекчение на останалите мъже.

— Доведохте ни тук, Водачо на Нокътя — каза Галдар. — Вече сме сигурни, че тази част от долината е необитаема и че наоколо не се спотайват соламнийски рицари, готови да се нахвърлят върху нас. Сега можем да продължим. Знаем, че нищо от света на живите не ни заплашва по тези места. Да тръгваме, и то възможно най-бързо. Да се връщаме и да докладваме какво сме видели.

Конете бяха навлезли в южната част на долината с толкова силно нежелание, че на моменти на ездачите им се налагаше да слизат от седлата и да ги водят със закрити очи. И хора, и животни нямаха търпение да се махнат оттук. Конете вече играеха и теглеха не по-малко изплашените мъже обратно по пътя, по който бяха дошли.

Ернст Магит искаше да напусне това място също толкова бързо, колкото който и да било от тях. Точно поради тази причина обаче Водачът взе решение да останат. По природа той беше страхливец и го осъзнаваше напълно. Целият му живот бе преминал в опити да си докаже, че не е. Нищо наистина героично. Винаги когато бе възможно, избягваше опасността и това беше една от причините да патрулира, вместо да се присъедини към останалите Рицари на Нерака, заети с обсадата на контролирания от соламнийците град Санкшън. Основната част от заниманията му се състоеше в това да предприема дребни, незначителни подвизи, които да докажат на самия него и на хората му, че не се страхува. Подвизи, подобни на този да остане и да пренощува в прокълнатата долина.