Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Галдар се надигна и срещна очите с цвят на кехлибар:

— Ти си мой командир, Мина — каза той. — Заклевам се във вярност в теб и никой друг.

Мина отново докосна ръката му. Допирът й беше болезнен и попари кръвта му. Минотавърът прие болката с въодушевление. Твърде дълго бе усещал другата болка — онази в ръката, която всъщност не съществува.

— Ти ще бъдеш мой заместник, Галдар. — Тя обърна очи към другите рицари. — Ще ме последват ли останалите?

Някои от мъжете бяха присъствали по времето, когато Галдар изгуби ръката си, знаеха как струеше кръвта от разкъсаната плът. Четирима от тях го бяха държали, докато хирургът вършеше ужасното си дело. Знаеха за горестните му молби да сложат край на живота му — смърт, която му отказаха и която той сам не би могъл да постигне. Сега тези мъже се взираха в новата му ръка, виждаха меча в нея, знаеха, че момичето е дошло при тях през убийствената, неестествена буря, без да получи и драскотина.

Някои от рицарите вече прехвърляха трийсет години. Бяха преживели безмилостни войни и нелеки кампании. Може би за Галдар не беше проблем да се закълне във вярност на това необикновено дете-жена. Тя отново му бе върнала ръката. Колкото до тях самите…

Мина не ги притискаше. Не се опитваше да ги ласкае, не спореше с тях. Очевидно приемаше съгласието им за даденост. Тя се приближи до подножието на монолита, където, частично увито в палатката, лежеше овъгленото тяло на Водача на Нокътя, и вдигна металния нагръдник на Магит. Огледа го за момент, след което промуши ръце през ремъците и го сложи върху мократа си риза. Нагръдникът така или иначе беше твърде голям и твърде тежък за нея. Галдар очакваше да види как момичето се превива надве от огромната тежест.

Вместо това той изумено отвори уста, щом металът засия в огненочервено, започна да се променя и прие очертанията на слабото й тяло, прегръщайки я като любовник.

Бронята бе черна и украсена с изображение на череп. Мълнията я беше засегнала, но пораженията бяха изключително странни. Сега черепът в областта на гърдите бе разделен на две половини. Помежду им блестеше назъбена стоманена мълния.

— Това ще бъде моето знаме — произнесе Мина, като докосна черепа.

Започна да надява и останалата част от снаряжението на Магит — предпазителите за китките и пищялите. Всяка отделна част на бронята я докосваше и се нажежаваше до червено, сякаш току-що извадена от пещта на ковача, след което постепенно изстиваше, прилепнала към тялото й така, все едно са я изработили специално за нея.

Мина вдигна шлема, но не го сложи. Вместо това го подаде на Галдар.

— Подръж го малко, подкомандир.

Той пое шлема гордо, почтително, сякаш беше предмет, в търсенето на който е прекарал целия си живот.

Мина коленичи до тялото на Ернст Магит. Взе едната му почерняла, овъглена ръка, склони глава над нея и започна да се моли.

Никой не чуваше думите й, никой не чуваше какво казваше или на кого го казваше. Песента на смъртта се усили. Звездите изчезнаха, луната се скри. Мракът ги обгърна. Мина се молеше, а прошепнатите думи носеха утеха.

Когато след малко се изправи, откри, че всички рицари са паднали на колене пред нея. В пълната тъмнина не виждаха нищо, дори себе си. Виждаха единствено нея.

— Ти си моят водач, Мина — каза един от тях, отправил взор към нея така, както гладният се взира в комат хляб или жадният гледа прохладен извор. — Моят живот е и твой.

— Не мой — отвърна тя. — А на Единия Бог.

— Единият Бог! — Гласовете им се надигнаха и бяха пометени от песента, която вече не беше плашеща, а възторжена, изпълнена с живот, зовяща. — Мина и Единият Бог!

Звездите блестяха в монолитите. Лунната светлина искреше в назъбената светкавица върху бронята на Мина. Прогърмя, ала този път звукът не идваше от небето.

— Конете! — извика някой. — Конете са се върнали!

Пред животните вървеше жребец, какъвто никой досега не бе виждал. Червен като вино, като кръв, конят препускаше далеч пред останалите. Когато най-после стигна до тях, той отърка муцуна в момичето и отпусна глава на рамото й.

— Изпратих Тленен Огън да доведе конете ви. Ще имаме нужда от тях — каза Мина, галейки черната грива на жребеца. — Ще потеглим на юг още тази нощ. Пътят ще бъде дълъг и труден. След три дни трябва да бъдем в Санкшън.

— Санкшън! — попита удивено Галдар. — Момиче… искам да кажа, Водачке на Нокътя… Санкшън е в ръцете на соламнийците! Градът е под обсада. Сборното ни място е в Хур. Заповедите бяха да…