Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Нечий глас, нисък и ужасяващ глас, който беше неин и едновременно с това не приличаше на никой друг, им нареди да я оставят на мира и да се заемат с по-належащите си задължения. Други се нуждаят от помощта ви, казваше гласът, не аз. Объркани и смутени, повечето от мистиците се подчиниха. Онези, които все пак се позабавиха, по-късно разказваха как от вътрешността на покоите се разнесъл звук от ридания — сърцераздирателни и изпълнени с отчаяние.

— Тя също е изгубила силите си — говореха мистиците пред вратата. Решили, че разбират, те най-сетне я оставиха сама.

Когато отново настъпи утринта и слънцето се издигна над хоризонта, обливайки всичко в злокобна червена светлина, хората се заоглеждаха, парализирани от ужас пред унищожението, което ги бе връхлетяло през изминалата нощ. Мистиците се върнаха пред покоите на Златна Луна, за да помолят за съвет, но така и не получиха отговор. Вратата към стаята й си оставаше заключена и залостена.

Бурята не отмина и елфическото кралство Квалинести — земите, отдалечени от родните гори на елфите не само на стотиците мили разстояние, но и с древните омраза и недоверие, възцарили се през годините между двете нации. Там вихрените ветрове изтръгваха от корен гигантски дървета и ги разхвърляха по пътя си като клечки за Квин Таласи, популярната елфическа игра. Бурята разтърси Кулата на Говорителя на Слънцето от самите й основи, превръщайки красивите стъклописи на легендарните й прозорци в дъжд от натрошени парчета, пръснати навсякъде по пода. Надигналите се води заляха ниските етажи на наскоро построената твърдина на Мрачните рицари в Нови Пристан, като ги принуди да сторят онова, което никой враг не можеше да стори — да вдигнат ръце и да напуснат позициите си.

Бурята наруши дрямката дори на великите дракони — потънали в охолство и тлъстини в своите натъпкани със съкровища бърлоги. Връх Малис — леговище на Малистрикс, огромната червена драконеса, която сега наричаше себе си Кралица на Ансалон, с намерението в съвсем близко бъдеще да се превърне в Богиня на Ансалон, стига нещата да вървят все така добре — също почувства разтърсващата й сила. Дъждът оформи бушуващи реки, които нарушиха покоя във вулканичния дом на Малис. Водите нахлуха в езерата от лава, вдигайки огромни облаци зловонна пара, изпълваща пещери и коридори. Измокрена и заслепена, драконесата полетя от зала в зала, за да намери местенце, което все още не е засегнато от бурята и отново да се върне към дрямката си.

Най-сетне Малис бе принудена да се спусне до най-ниските равнища на планинския си дом. Тя беше древен дракон и притежаваше злокобна мъдрост, така че почти веднага долови неестествения произход на бурята и това я накара да изпита леко безпокойство. Като мърмореше ядосано нещо, драконесата влезе в Залата на Тотема. Тук, върху една огромна плоска черна скала, бяха струпани черепите на всички по-нискостоящи дракони, които бе погълнала от появата си на този свят насам. Един върху друг, като паметник на нейното величие, стояха черепите — сребърни и златни, червени и сини. Всеки от тях пазеше спомена за спечелена битка, за победен и разкъсан на парчета враг. Малис почувства как при вида на натрупаните черепи лека-полека започва да се отпуска. Поне тук дъждът едва ли щеше да успее да проникне. Дори воят на вятъра вече не се чуваше, а отблясъците на мълниите не можеха да нарушат сладката й дрямка.

Тя се загледа към празните очни ями на драконовите черепи и навярно заспа, понеже изведнъж й се стори, че черепите са оживели и на свой ред отвръщат на погледа й. Изсумтя и вдигна глава. Взря се по-внимателно. Езерото от лава разпръскваше зловещата си светлина в цялата зала и караше черепите да изглеждат така, сякаш й намигаха. Драконесата се смъмри за проявеното нездраво въображение, отново се уви около тотема, въздъхна и потъна в дълбок сън.

Друга от великите драконеси, една от зелените, помпозно нарекла себе си Берилинтранокс, също не можеше да заспи. Леговището на Берил бе оформено от две живи дървета, огромни лози — една желязна и една червена. Клоните на лозите-близнаци бяха сплетени толкова гъсто едни в други, че до този момент нито капка не бе успявала да проникне във вътрешността му. Ала дъждът, който се сипеше от скълбените черни буреносни облаци над тях, сякаш смяташе за лично предизвикателство целта да проникне възможно най-дълбоко сред дебелите листа. Веднага щом първата капка успя да намери пътя си до леговището, я последваха още хиляди от малките й събратя. Берил отвори сънено очи, учудена от необичайното усещане за вода върху носа си. В същия момент един от чудовищните стволове на червеното дърво, което оформяше част от колонадата на леговището й, бе поразен от мълния. Дървото избухна в пламъци. Огънят се разгоря и както при маслената лампа, започна бързо да се разпространява, подхранван от потоците дъждовна вода.