Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Тя се усмихна.

— Как се казваш?

Той й обърна гръб. Разговорът беше свършил. Мъжете вече бяха успели да отделят Магит от собствената му броня и тъкмо увиваха буцестите останки от трупа в палатката.

— Галдар, струва ми се — продължи Мина.

Минотавърът я погледна стреснато, зачуден откъде ли е научила името му.

Разбира се, помисли си, някой от мъжете сигурно го бе изрекъл. Но колкото и да се напрягаше, не успяваше да си спомни кога е станало това.

— Дай ми ръката си, Галдар — каза му Мина.

Последното вече наистина го разгневи.

— Махай се, докато все още имаш тази възможност, момиче! Не ни е до глупавите ти игри. Командирът ми е мъртъв. Сега аз нося отговорност за тези мъже. Нямаме нито коне, нито храна.

— Дай ми ръката си, Галдар — повтори тихо тя.

И ето, че в гласа й — груб и едновременно с това сладък — той отново чу песента на скалите. Усети как настръхва. Потръпна от внезапно пробягалия през гръбнака му ужас. Канеше се отново да й обърне гръб, но вместо това откри, че е вдигнал лявата си ръка.

— Не, Галдар — поклати глава Мина. — Дясната. Дай ми дясната си ръка.

— Нямам дясна ръка! — изкрещя й минотавърът.

Викът заглъхна в гърлото му. Мъжете загледаха към тях, ужасени от странния клокочещ звук.

Галдар гледаше невярващо. Бяха отрязали ръката му при рамото. Сега, направо от отдавна зарасналия чукан, се подаваше призрачният образ на онова, което някога бе наричал своя дясна ръка. Образът потрепваше на вятъра, сякаш направен от дим, и все пак можеше да го види съвсем ясно, както пред себе си, така и отразен в една от блестящите повърхности на най-близкия монолит. Усещаше фантомната ръка, но това не означаваше нищо, понеже винаги бе усещал присъствието й, дори и след ампутацията. Ала сега я виждаше… Виждаше собствената си дясна ръка, вдигната към лицето му; наблюдаваше собствените си потрепващи пръсти.

Мина се протегна и докосна призрачната ръка на минотавъра.

— Сега отново ще можеш да държиш меча си с нея — каза тя.

Галдар се взираше поразен.

Неговата дясна… ръката му отново беше…

Неговата дясна ръка.

Вече не беше привидение. Вече не беше образ от дим и пепел, сън, който ще изчезне веднага щом се събудиш. Минотавърът стисна очи, стисна очи много силно, след което ги отвори.

Ръката оставаше на мястото си.

Рицарите бяха замръзнали от удивление. Под лунната светлина лицата им изглеждаха смъртно бели. Взираха в Галдар, взираха се в ръката му и местеха очи към Мина.

Минотавърът нареди на пръстите си да се разтворят. После ги стисна в юмрук. Усещаше как се подчиняват. Протегна разтреперано лявата си ръка и ги докосна.

Кожата беше топла, козината — мека. Ръката му бе там — от плът, кост и кръв. Беше истинска.

Посегна към ръкохватката на меча и го изтегли от ножницата. Почувства познатата тежест на оръжието. Внезапно бликналите сълзи го заслепиха.

Отмалял и разтреперан, Галдар се свлече на колене.

— Лейди — произнесе с несигурен от страхопочитание и почуда глас. — Не зная какво направихте, не зная как го направихте, но ще ви остана длъжен до края на живота си. Ще имате всичко, което поискате от мен.

— Закълни ми се в ръката, с която държиш меча, че ще направиш всичко, което поискам от теб — каза тя.

— Заклевам се! — отговори дрезгаво минотавърът.

— Направи ме свой командир.

Челюстта на Галдар увисна. Устата му продължи да се отваря и затваря. Той преглътна.

— Аз… бих могъл да ви препоръчам на командването…

— Направи ме свой командир — повтори Мина, а гласът й бе твърд като земята и мрачен като монолитите. — Не се сражавам поради алчност. Не се стремя към печалба. И не искам власт. Искам само едно — прослава. Не за себе си, а за своя Бог.

— Кой е твоят бог? — попита минотавърът с благоговение.

Мина се усмихна. Усмивката й беше слаба, бледа и студена.

— Името му не може да бъде произнесено. Моят бог е Единият Бог. Онзи, що язди в бурята, Онзи, що владее нощта. Моят бог е Единият Бог, който направи плътта ти едно цяло. Закълни ми се във вярност, Галдар. Последвай ме в победата.

Минотавърът си помисли за всички командири, на които бе служил някога. Командири като Ернст Магит, които въртяха отегчено очи, щом се споменеше Видението на Нерака. За тях то бе просто измама, лицемерна лъжа, и повечето от управниците по върховете на Ордена бяха съгласни с това. Командири като Господаря на Лилията, покровителя на Галдар, който се прозяваше открито по време на рецитациите на Кръвната клетва, който беше помогнал на Галдар да влезе в Ордена, просто за да разсее скуката и да се пошегува с останалите рицари. Командири като настоящия Господар на Нощта Таргон, за когото всички знаеха, че гребе с пълни шепи от хазната и от ден на ден става все по-богат.