Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Той стъпи здраво на земята. После улови гърчещия се дървесен ствол и като призова цялата сила, извираща от вълнението, любовта, амбициите и мечтите си, започна да дърпа.

Един от корените се отплесна. Може би беше онзи корен, който черпеше живот от собственото му сърце, понеже силата и волята му се удвоиха и утроиха. Напрегна мишци и задърпа още по-ожесточено. Почувства как се изтръгват още и още корени.

— За Мина! — произнесе тихо.

Корените се изскубнаха толкова внезапно, че Силван падна по гръб. Дървото се стовари върху него. Беше невредим, но не виждаше нищо от листата, вейките и клоните върху лицето си.

Ядосан и засрамен, усещайки, че отстрани навярно изглежда като пълен глупак, младежът изпълзя изпод дървото. Лицето му гореше от смущение и триумф. Той избърса калта от ръцете си.

Слънцето сияеше ослепително. Силван вдигна очи, за да срещне огненочервения му блясък. Прозрачната завеса бе изчезнала и никакво потрепване не препречваше пътя на лъчите му. Откри, че не може да гледа право в него, нито дори в близост до него. Очите му се насълзиха от болка. Премигна, за да махне сълзите от клепките си. Сега на мястото му виждаше единствено черно петно.

— Мина! — извика, като засенчи взор, опитвайки се да я види. — Виж, Мина! Твоят Бог беше прав. Щитът е свален!

Силван се запрепъва по пътеката. Все още не виждаше съвсем ясно.

— Мина? — изкрещя той. — Мина?

Виковете му продължиха дълго. Дълго след като слънцето залезе. Дълго след падането на мрака. Викаше името й, додето не му остана глас, а после го прошепна:

— Мина!

Нямаше отговор.

От деня на битката Галдар така и не бе успял да поспи. Пазеше по цяла нощ и се взираше в сенките пред пещерите, където нейната армия от рицари, или по-право — нейните останки, беше намерила убежище. Отказваше да отстъпи поста си на когото и да било, макар мнозина да предложиха да го отменят от това задължение. Минотавърът просто поклащаше рогатата си глава и отпращаше мъжете, додето най-сетне те се отказаха да идват.

Войниците, които бяха преживели сражението, лежаха в пещерите — уморени и изплашени — и почти не разговаряха помежду си. Ранените полагаха усилия да заглушат стенанията си, за да не привлекат вниманието на вражеските съгледвачи. Повечето шепнеха името й, като се питаха защо ли не идва да ги спаси и утеши. Така онези, които умираха, си отиваха с нейното име на уста.

Галдар не се интересуваше дали ще ги открият. За това следяха други. Предните разузнавателни отряди пълзяха из околността и се ослушваха за всеки съгледвач на елфите, който случайно или не попадаше в близост до пещерите. Точно това се бе случило с двама елфи рано същата сутрин. Постовите се разправиха с тях бързо и безшумно, като счупиха вратовете им и ги хвърлиха в дълбоките води на Тон-Талас.

Галдар побесня, когато откри, че хората му всъщност са пленили елфите, преди да ги убият.

— Исках да ги разпитам, дръвници такива! — изрева и вдигна ръка, за да удари един от съгледвачите.

— Успокой се — смъмри го Самювал, като положи длан върху обраслото с козина рамо на минотавъра. — Какво щеше да постигнеш, ако ги беше измъчвал? Елфите просто щяха да откажат да говорят, а писъците им биха се чули на мили наоколо.

— Щяха да ми кажат какво са й сторили — отвърна Галдар и свали ръка, но без да откъсва освирепял поглед от съгледвачите, които тутакси използваха момента, за да хукнат накъдето им видят очите. — Щяха да ми кажат къде я държат. Лично щях да се погрижа. — Той сви и отново разпусна юмрук.

— Заповедите на Мина бяха да не взимаме никакви пленници, Галдар. Нареди ни да убиваме всеки елф, който заловим. Ти също даде клетва да не пристъпваш тези нареждания. Нима ще я нарушиш? — попита капитанът.

— Ще спазя своята клетва — изръмжа минотавърът и отново зае мястото си пред входа. — Обещах й, че няма да предам доверието й. Нима вчера не постъпих както се очакваше от мен? Стоях там и гледах как онова недоносче, кралят на елфите, я докосва с мръсните си ръце. Заловена жива от най-злия си враг. Отведена триумфално в неизвестност. Към каква съдба? За да се подиграват с нея, за да я превърнат в робиня, да я измъчват и убият? Обещах, че няма да се намесвам и сдържах обещанието си. Но вече съжалявам, че го сторих — прибави и изруга горчиво.

— Припомни си думите й, приятелю — каза тихо Самювал. — Припомни си ги съвсем точно. „Смятат, че ще ме направят своя пленница. Но по този начин само ще паднат в ръцете ми. До последния елф“. Не го забравяй и не губи вяра.