Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Мина потръпна от драконовия страх. Дори вярата й не можеше да я предпази от него. Беше невъоръжена и безпомощна. Циан издиша отровни пари, които, също като челюстите му, все още бяха твърде слаби. Смъртоносният газ най-малкото щеше да замае хилавото човешко същество, а през това време челюстите му щяха да заякнат достатъчно, за да изтръгне сърцето от гърдите и да откъсне главата от смъртното й тяло.

Силван също бе изгубен в надмогващата вълна от драконов страх — страх и изумление, и ужас от осъзнаването, че Циан Кръволока, драконът, проклятието на дядо му, отново се беше превърнал в такова, само че сега за него самия. Той потрепери при мисълта какво ли щеше да стори под внушение на Глокъс, ако Мина не бе отворила очите му навреме.

Мина! Той потърси с очи и я намери в мига, когато момичето политна с посегнали към гърлото си ръце и падна в безсъзнание на земята точно пред дракона, чиито разлигавени челюсти тъкмо се разтваряха широко.

Страхът за Мина — силен и далеч по-могъщ от всеки драконов страх — се стрелна като огън през вените му. Той измъкна меча си и с един скок се озова между нея и чудовището.

Циан не искаше този Каладон да умре толкова бързо. От години чакаше възможността да си поиграе с него така, както и с дядо му. Беше леко разочарован, но не можеше да направи нищо повече. Издиша отровен газ и срещу него.

Силван започна да кашля задавено. Парите се издигаха край тялото му и заплашваха да го погълнат напълно. Все пак, въпреки обзелата го слабост, успя да замахне веднъж с меча си по посока на отвратителната глава на дракона.

Острието потъна в меката плът под челюстта, без да нанесе сериозни поражения, но независимо от всичко сполучи да причини на дракона търсената болка. Циан рязко дръпна глава, като заедно с това изтръгна оръжието от изтръпналата ръка на младежа. Мечът остана забит в челюстта му, но само докато чудовището разтърси глава, запращайки навсякъде пръски кръв и оръжието на Силван.

Драконът най-сетне бе завършил трансформацията си. Беше цял. Беше могъщ. Омразата към елфите бълбукаше в корема му. Смяташе да изплюе тази отрова върху тях и да ги гледа как умират в адски гърчове и мъки. Циан разпери криле и се понесе във въздуха.

— Погледни ме! — изрева той. — Виж ме, Силваношей! Виж моето могъщество и силата ми и посрещни собствената си гибел.

Генерал Конал най-сетне видя заблудата, в която бе живял толкова дълги години. Осъзна, че през цялото време е бил пионка в ръцете на Циан Кръволока, подобно на онзи, когото сам беше презирал — Лорак Каладон. В този миг Конал прозря истината. Щитът не ги пазеше, а ги убиваше. Неспособен да помръдне от ужасяващата мисъл за участта, която бе навлякъл на народа си, той се втренчи нагоре към дракона, който тъй дълго бе пил от кръвта на елфите. Генералът отвори уста, за да нареди да открият стрелба, ала в същия миг сърцето му, преизпълнено с бяс и вина, се пръсна в гърдите му и той падна ничком.

Кайрин се спусна към чичо си. Конал беше мъртъв.

Драконът се издигна още по-високо и закръжи, удряйки въздуха с огромните си криле, за да позволи на драконовия страх да се разпростре над всички елфи като гъста, заслепяваща мъгла.

Силван се отпусна обезсилен до Мина. Не виждаше почти нищо край себе си, ала дори докато падаше, опита да защити тялото й със своето.

— Мина — прошепна последните слова, които му бе съдено да произнесе. — Обичам те.

Той рухна. Мракът го обгърна изцяло.

Момичето чу думите му. Кехлибарените й очи се отвориха и откриха неподвижния Силван до себе си. Младежът не дишаше. Тя се огледа. Драконът се виеше в мързеливи кръгове над бойното поле и се готвеше да нападне. Елфите не можеха да се защитят, парализирани от драконовия страх, който извиваше вътрешностите ти и притискаше сърцето, докато откриеха, че не могат да дишат, нито да мислят за нещо друго освен за приближаващите болка и ужас. Стрелците просто се взираха към смъртта си със запънати стрели, но твърде разтреперани ръце дори за да държат лъковете както трябва.

Техният генерал лежеше мъртъв на земята.

Мина се приведе над Силваношей. Целуна го и прошепна:

— Не бива да умираш! Имам нужда от теб!

Младежът задиша отново, но не помръдна.

— Стрелците, Силваношей! — извика момичето. — Нареди им да стрелят! Ти си техен крал! Ще ти се подчинят! — Тя го разтърси. — Силваношей!

Той простена. Очите му потрепнаха, ала Мина чувстваше, че времето й изтича.

Тя скочи на крака.

— Стрелци! — изкрещя на безупречен силванести. — Сагасто! Огън! Огън!