Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

— Направил си какво? — възкликна ужасено Кайрин. — Братовчеде…

— Няма значение — каза Силван, като отново се извърна. Пламъкът бе изчезнал и ледът отново владееше държанието му. — Не искам да го обсъждаме. Пък и не трябваше да ти казвам. И ти си като останалите. Вън! Остави ме сам.

Кайрин реши, че ще бъде най-добре да се подчини. Почти бе излязъл, когато почувства как Силван го улавя грубо за рамото, за да го накара да спре.

— Да не би да се каниш да изтичаш при Конал и да му разкажеш за разговора ни? Защото ако това е…

— Няма, братовчеде — отвърна тихо Кайрин. — Ще запазя думите ти в тайна. Не е необходимо да ме заплашваш.

Младежът го погледна засрамено. Измърмори нещо, пусна го и му обърна гръб.

Натъжен, разтревожен и изплашен едновременно за хората и своя братовчед, Кайрин остана пред палатката, като се опитваше да измисли някакъв план за действие. Нямаше доверие на момичето. Не знаеше много за нравите на Рицарите на Нерака, но не можеше да повярва, че биха произвели в команден чин някой против волята му. И макар елфите по правило да не обичат да говорят добре за човеците, войниците с нежелание признаваха колко храбро и дисциплинирано са се държали рицарите по време на битката. Дори генерал Конал, който презираше расата им, приемаше, че са се сражавали добре и че, макар да бяха отстъпили, в отстъплението им е имало ред и здрав разум. Освен това бяха последвали момичето през щита в страна, в която вероятно не ги очакваше друго освен смърт. Не, тези мъже не служеха на офицер, който е попаднал случайно или по принуда сред тях.

Не момичето бе омагьосано. То омагьосваше хората около себе си. Силван определено бе очарован от нея. А и младият крал беше във възрастта, когато мъжете на елфите за пръв път започват да усещат страстта във вените си и често се влюбват в самото понятие за любовта. Възраст, когато е лесно да се опиеш от самата идея за обожанието. „Обичам да обичам обичта си“, беше припевът на една популярна елфическа песен. Колко жалко, че съдбата буквално бе хвърлила в ръцете на Силван това екзотично и красиво момиче от расата на човеците.

Братовчед му със сигурност замисляше нещо, в това нямаше съмнение. Кайрин не знаеше какво, но предчувствието стягаше душата му. Той харесваше Силван и вярваше, че в него има достатъчно добри качества, за да бъде добър крал. Подобно безразсъдство можеше да го погуби. Само фактът, че бе направил опит да я освободи — нея, техния смъртен враг, — би могъл завинаги да опетни името му като предател. Водачите на Дома никога нямаше да му простят. Щяха да го обявят за „мрачен елф“ и да го прокудят, както бяха сторили с майка му и баща му. Генерал Конал си търсеше тъкмо такова извинение.

Кайрин дори за миг не можеше да допусне, че е способен да наруши клетвата си пред краля. Не възнамеряваше да разгласява разговора им пред никого. Но му се искаше Силван никога да не е отварял дума. Запита се какво ли крои братовчед му и как да го предпази, преди да е извършил нещо глупаво, неразумно и импулсивно. Може би най-добрият вариант беше да не се отделя от него и да бъде готов да го спре.

Слънцето висеше точно над главите им. Окото му яростно се взираше през прозирния щит, сякаш недоволно от факта, че не може да направи нищо повече, за да проясни гледката, натежало от сълзи над окървавеното поле, което тепърва очакваше следващата си жертва. Сеячите на смъртта обхождаха това поле и засаждаха тела вместо семена. През целия предишен ден водите на реката бяха протичали кървавочервени, без никой да се осмели да пие от тях.

Елфите претърсиха околните гори, за да открият подходящо мъртво дърво, което да използват като стълб. Горските градинари се потрудиха, за да го изгладят и оформят. После с дружни усилия го побиха дълбоко в земята — толкова дълбоко, че вече не успяха да го помръднат.

Конал се появи на бойното поле, приведен в пълно бойно снаряжение и придружен от Глокъс. Лицето на генерала изглеждаше мрачно. От своя страна Глокъс пък бе доволен и тържествуваше. Офицерите строиха армията на елфите и дадоха команда мирно. Още войни обграждаха полето, образувайки защитна стена, в случай, че рицарите се опитат да атакуват, за да спасят водачката си. Водачите на Дома също присъстваха. Бяха дошли и онези от ранените, които бяха успели да се доберат до мястото без чужда помощ.

Кайрин стоеше до чичо си. Младежът изглеждаше тъй пребледнял, че Конал го посъветва да се върне обратно в палатката. Кайрин просто поклати глава.