Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Отрядът, който трябваше да изпълни екзекуцията, се състоеше от седмина стрелци, подредени в редица на около двайсет стъпки от стълба. Елфите запънаха стрели в лъковете си и вдигнаха оръжията.

Тръбен звук извести появата и на Негово величество, Говорителя на Звездите. Силваношей крачеше съвсем сам, без охрана. Беше изключително бледен — толкова бледен, че Водачите на Дома смутено започнаха да си шепнат, че по време на битката кралят е получил нараняване, което го е изтощило напълно.

Силван спря в края на полето. Той огледа първо разположението на войниците, после стълба, Водачите на Дома, генерал Конал и накрая Глокъс. На безопасно разстояние от мястото, откъдето затворничката трябваше да мине за последно, бяха поставили кресло за него. Той му хвърли незаинтересован взор и го подмина, за да заеме мястото си между Конал и съветника.

Генералът очевидно не остана доволен.

— Донесохме кресло за вас, Ваше величество. Там ще бъдете в безопасност.

— Но сега съм до вас, генерале — втренчи се сериозно в него младежът. — Не мога да се сетя за по-безопасно място от това. А вие?

Лицето на Конал пламна объркано. Той обърна очи към Глокъс, който просто сви рамене, сякаш искаше да каже: „Не си губи времето в безсмислени спорове. Какво значение има?“

— Доведете я! — нареди генералът.

Силван се изправи в цял ръст, положил длан върху дръжката на меча си. Лицето му бе напълно безизразно и не издаваше абсолютно нищо от онова, което ставаше в този момент в главата му.

Шестимата пехотинци с извадени оръжия, по чиито остриета слънцето хвърляше белите си отблясъци, поведоха затворничката през полето. Стражите бяха високи и облечени в плътни брони. Момичето носеше бяла риза и съвсем обикновена, неукрасена дълга дреха, прилична на детска нощница. Ръцете и краката й бяха оковани. Изглеждаше дребна, деликатна и крехка — дете, заобиколено от навъсени възрастни. Жестоки възрастни.

Сред Водачите на Дома се надигна разтревожен и жалостив ропот. Съмнението бе хвърлено в сърцата им. Това ли беше страховитата водачка? Това момиче? Това дете? Ропотът им бе удавен в разгневеното мърморене на войниците. Тя е човек. Тя е наш враг.

Конал рязко обърна глава. В миг съмненията и ядът угаснаха пред гибелния му поглед.

— Доведете я при мен — нареди той. — Нека научи обвиненията, заради които ще изгуби живота си.

Стражите я придружиха до генерала. Затворничката крачеше бавно с окованите си крака, ала при все това в походката й имаше нещо царствено — гърбът й бе изправен, главата вдигната, а на устните й играеше странна, вледеняваща усмивка. В пълен контраст с нея, пазачите й изглеждаха объркани и несигурни. Краката на водачката сякаш почти не докосваха земята. Пазачите се тътреха по отъпканата пръст. По времето, по което най-сетне достигнаха Конал, лицата им бяха отпуснати и едва ли не ужасени. Очите им неспокойно отскачаха към пленницата, която дори не ги поглеждаше.

Мина сякаш не забелязваше Силваношей. Младежът я наблюдаваше със сърце и душа, в очакване на един-единствен знак, готов, ако се наложи, да се изправи и срещу цялата армия на елфите. В този момент очите с цвят на кехлибар поглъщаха генерала и макар Конал за момент да се опита да им се противопостави, силата им се оказа непреодолима. Той също се присъедини към колекцията от насекоми, уловени в капана им.

Генералът подхвана реч, в която обясняваше защо е необходимо да нарушат елфическата традиция и да лишат тази личност от най-ценното й — нейния живот. Речта бе добра и въздействаща, но щеше да бъде далеч по-резултатна, ако я бе изнесъл преди появата на пленницата. Вместо това сега изглеждаше като брутален баща, който наказва детето си по най-дивашки начин. Скоро откри, че е започнал да губи публиката си; мнозина от присъстващите отдавна бяха започнали да изпитват неудобство от взетото решение. Последното принуди Конал да приключи с речта бързо, ако не дори и ненадейно.

— Как е името ти? — излая той на общия език. Неестествено високият му глас отекна обратно от околните възвишения.

— Мина — отвърна тя. Тонът й бе спокоен като окървавените води на Тон-Талас и със съвсем същия металически привкус.

— А второто ти име? — попита той. — За протокола.

— Мина е единственото име, което нося — изрече тя.

— Мина — произнесе неумолимо генералът, — ти поведе в нашите земи тежковъоръжена армия. Не те бяхме предизвикали с нищо. Ние сме миролюбив народ. И понеже до този момент не съществува формално обявена война между нас и Рицарите на Нерака, те смятаме за обикновена престъпница, водачка на бандити и убийца. Следователно те осъждаме на смърт. Имаш ли какво да кажеш в отговор на тези обвинения?