Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Кристално ясният призив проряза мъглата на драконовия страх и накара едного от стрелците да дойде на себе си. Не знаеше кой е извикал, но бе чул една-единствена дума, която се заби в мозъка му като нажежен пирон. Той издигна лъка и се прицели в дракона.

— Сагасто! — крещеше Мина. — Погубете го! Той ви предаде!

И друг от стрелците излезе от унеса си, последван от още един и още един. Стрелите полетяха във въздуха и заедно с това елфите откриха, че са успели да преодолеят ужаса в себе си. Сега виждаха пред себе си само врага, разбираха, че е смъртен и това ги накара да запънат още веднъж лъковете си. Първите полетели стрели, запратени от разтрепераните им пръсти, едва ли щяха да поразят мястото, накъдето бяха прицелени, ала целта им и без друго бе тъй чудовищно голяма, че все някъде щяха да попаднат. Две от тях разкъсаха дупки в крилете на дракона. Една се заби в мятащата се опашка. Друга отскочи от зелените люспи на гърдите му и падна безобидно на земята.

Веднъж надмогнали драконовия страх, елфите вече не можеха да бъдат засегнати от него. Сега всички се целеха към по-уязвимите части от тялото му, към нежната, незащитена от люспите плът под предните крака и близо до сърцето. Целеха се в основата на крилете и в очите.

Ето, че елфите вече надигаха глави, в началото с десетки, а сетне със стотици — отърсваха се от ужаса, грабваха първото попаднало им оръжие и се присъединяваха към сражението с викове, в които вече нямаше страх, а възторг. Най-после имаха възможност да се изправят лице в лице с врага, който бе донесъл тъй много отчаяние, разруха и смърт на страната и народа им. Небето почерня от стрели и драконова кръв.

Подлуден от болка, Циан Кръволока допусна грешка и прие битката. Нищо не му пречеше да се оттегли, дори и в този момент, дори ужасно ранен, и да отлети до някое от многобройните си леговища, за да се погрижи за раните си. Ала не можеше да повярва, че смъртните, които толкова дълго бе държал с желязна ръка, биха могли да отнемат живота му. Едно чудовищно отровно издихание щеше да свърши работа. Дъхът му бе достатъчен, за да сложи край на всичко.

Циан вдиша дълбоко и отново издиша. Ала вместо убийствен облак, от гърлото му се откъсна стенание. Отровният газ беше просто лека мъгла, която тутакси бе разпръсната от лекия бриз. Вдиша още веднъж, тежко и накъсано. Усети как стрелите се впиват жилещо във вътрешностите му. Почувства как върховете им достигат все по-близо до сърцето му. Вече се забиваха в дробовете. Разкъсаните и изпотрошени крила не успяваха да поддържат огромната му тежест и драконът започна да губи височина.

Циан се преобърна по гръб. Падаше, без да може да спре. Докато се носеше все по-надолу, отчаяно си даде сметка, че последните му гърчове са го отместили встрани от бойното поле, така че дори нямаше да успее да премаже възможно най-много елфи с тялото си. Намираше се над гората, носеше се към върховете на дърветата.

С един последен, изпълнен с ярост крясък, Циан Кръволока се стовари върху тези дървета — същите, които с толкова голяма наслада бе измъчвал по време на епохата на сънищата. А дърветата на Силванести го очакваха. Трепетликите и дъбовете, кипарисите и боровете се издигаха твърдо и решително като дръзки копиеносци и дори не се огънаха, щом чудовищното тяло се устреми към тях с цялата си тежест. Върховете им се врязаха през люспите му, пронизаха плътта, прободоха крайниците му. И най-сетне постигнаха жадуваното отмъщение.

Силваношей отвори очи. Мина стоеше до него, готова да го защити. Той се изправи несигурно, чувствайки как постепенно силите му се възвръщат. Момичето наблюдаваше битката с дракона. Лицето й дори не трепваше, докато гледаше как стрелите, предназначени за нея, пронизват тялото на врага й.

Силваношей дори не обърна внимание на сражението. Мислите и очите му бяха насочени единствено към нея.

— Ти ме върна сред живите — прошепна с одрезгавяло от отровния газ гърло. — Бях умрял. Почувствах как душата се изплъзва от тялото ми. Виждах го, проснато на земята под мен. Видях как ме целуна. А щом ме целуна, вече не можех да те изоставя! И оживях!

— Върна те Единият Бог, Силваношей — отвърна спокойно тя. — Все още не си изпълнил целта си в плана му.

— Не, върна ме ти! — настоя младежът. — Дължа живота си на теб! Защото ме обичаш! Сега животът ми е твой, Мина. Животът и сърцето ми.

Момичето се усмихна, но все така следеше битката с изострен интерес.

— Виж, Силваношей — посочи тя. — През този ден ти надви най-злия си враг, Циан Кръволока, който те въздигна на трона, смятайки те за толкова слаб колкото е бил дядо ти. Но ти му показа, че е сгрешил.