Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Устните им се разделиха и омаята на мига изчезна.

Сякаш завръщайки се от страната на мъртвите, Силван отвори очи и изумено погледна към кървавочервеното залязващо слънце. Припомни си, че когато двамата се целунаха, бе едва обед. Къде бяха отишли всички тези часове? Изгубени и забравени в нея. Навсякъде край него цареше спокойствие и тишина. Драконът го нямаше. Армията не се виждаше никъде. Братовчед му също. Младежът съвсем бавно си даде сметка, че вече не се намира на бойното поле. Намираше се в градина, която му се струваше смътно позната под лъчите на угасващото слънце.

„Бил съм тук — помисли си замаяно. — Вече съм виждал това място. И все пак, къде съм? И как съм се озовал тук? Мина! Мина!“ За момент паническото усещане, че я е изгубил, го заля.

Почувства как ръката й докосва неговата и въздъхна облекчено.

„Намирам се в Градината на Астарин — даде си сметка. — Дворцовата градина, която се вижда от прозореца на спалнята ми. Веднъж идвах тук и мястото ми се стори противно. Това място ме кара да настръхвам. Ето там — мъртво растение. И още едно, и още едно. А онова дърво умира пред очите ми, листата му се гърчат и извиват, сякаш изтерзани от мъчителна болка, посивяващи, капещи… Единствената причина, поради която тук все още има някакви растения, е, че дворцовите и Горските градинари заменят всяко мъртво цвете, всеки храст или дърво със съвсем същите от собствените си градини. Но да донесеш нещо живо тук е равнозначно на смъртна присъда…“

„Само едно дърво оцелява в тази градина — онова в самото й сърце, което наричат Дървото на Щита, защото още при израстването си е било оградено с искряща бариера.“

„Никой и нищо не може да проникне през тази бариера, Глокъс твърдеше, че магията на дървото поддържа щита над Силванести. И е така, но корените му не се хранят от земята, а се простират до всяко сърце из тези земи…“

Усещаше как същите тези корени се вият и гърчат в него.

Силваношей взе ръката на Мина и я поведе през градината към центъра, където растеше това дърво. Все още беше живо и цъфтеше, листата му бяха зелени и здрави, като драконови люспи. Стволът му бе с червеникав цвят и като че просмукан с кръв. Клоните му се кривяха и извиваха, сякаш бяха змии.

„Трябва да го изкореня. Аз съм Внукът на Лорак. Трябва да измъкна корените от сърцето на народа си. Само така те ще бъдат свободни. И все пак самата мисъл, че трябва да се докосвам до злото, ме отвращава. Ще намеря отнякъде брадва и ще го отсека.“

Ако ще сто пъти да го отсечеш , произнесе нечий глас в него, то ще порасте отново .

„Ще умре. Сега Циан Кръволока е мъртъв. И то ще умре с него. Той го поддържаше живо.“

Ти, ти си онзи, който го поддържа живо . Мина не бе произнесла нито дума, ала ръката й легна върху сърцето му. Ти и твоят народ. Нима не усещаш как корените му се гърчат в душата ти? Как изсмукват силите и последните ти капки желание за живот ?

Силван наистина усещаше как нещо изцежда сърцето му, ала дали бе злото на дървото или докосването на ръката й — не можеше да бъде сигурен.

Той придърпа Мина и я целуна. Сетне я остави насред пътеката, сред умиращите цветя, и тръгна към дървото. То сякаш долови приближаващата опасност. Около глезените му плъзнаха сиви лози. Върху него заваляха мъртви клони, които започнаха да го удрят по гърба и раменете. Той изрита лозите и отхвърли клоните.

Колкото повече се приближаваше до дървото, толкова по-отчетливо долавяше нарастващата слабост. Дървото искаше да го убие, както бе убивало хиляди преди него. Соковете в ствола му бяха почервенели от кръвта им. Всяко лъскаво листо бе душата на убит елф.

Дървото на Щита бе високо, ала дънерът му бе тънък. Силван с лекота обви ръце около него. Беше слаб и замаян от остатъчния ефект на отровата и се питаше дали ще има сили да го изтръгне от земята.

Ти имаш силата. Само ти.

Стволът на дървото започна да се гърчи в ръцете му като тялото на змия. Младежът потръпна от ужасното усещане.

Той го пусна и отстъпи. „Ако щитът падне — помисли си, връхлетян от внезапни съмнения, — земите ни ще останат напълно открити.“

Нацията ви векове наред е устоявала гордо, защитавана от храбростта и уменията на войните ви. Тези славни дни ще се върнат. Дните, когато светът уважаваше елфите, почиташе ги и се боеше от тях. А ти ще бъдеш крал на могъща държава и могъщ народ.

„Ще бъда крал — повтаряше си Силван. — А тя ще види в мен величието и благородството и ще ме обича.“