Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

— Дължим победата си на теб, Мина — произнесе въодушевено младият крал. Ти им даде заповед да стрелят. Чух гласа ти през тъмнината.

— Все още не сме постигнали победата си — отвърна водачката, а погледът й бе някак отдалечен, вгледан в нещо отвъд настоящия миг. — Още не. Битката не е приключила. Народът ти е изложен на смъртна опасност. Циан Кръволока ще умре, но щитът, който той издигна над вас, остава.

Силван едва успяваше да чува думите й през радостните възгласи на елфите и побеснелия рев на смъртно ранения дракон. Той обгърна с ръка тънката й талия и я придърпа към себе си.

— Кажи ми отново, Мина — произнесе младежът. — Кажи ми отново онова, което ми разкри по-рано за този щит.

— От мен няма да чуеш нищо повече от онова, което вече си чул от устата на Циан Кръволока — отвърна тя. — Той използваше страха ви от външния свят. Народът ти вярваше, че щитът ги закриля, но в действителност той ги убиваше. За да запази целостта си, щитът изцежда жизнените им сили и докато остава на мястото си, хората ще умират съвсем бавно, додето не остане никой, когото бариерата да пази. Драконът смяташе така да ви погуби до един, и през цялото време щеше да се надсмива над лековерието, с което приемахте, че собствената ви гибел в действителност е ваше спасение.

— Ако това е истина, тогава щитът трябва да бъде унищожен — каза Силван. — Но се съмнявам, че дори най-могъщите от нашите чародеи биха могли да преодолеят силната му магия.

— Не се нуждаеш от помощта на чародеите ви, Силваношей. Ти си внук на Лорак Каладон и пак ти можеш да довършиш онова, което е започнал той. Имаш силата да разрушиш този щит. Ела с мен. — Мина му протегна ръката си. — Ще ти покажа какво трябва да сториш.

Младежът пое малката й нежна длан. Приближи се до нея, вгледа се в очите й и видя себе си — искряща фигурка, заключена в кехлибар.

— Трябва да ме целунеш — каза тя.

Силван се подчини. Устните му докоснаха нейните, търсейки сладостта, за която копнееше.

Недалече от тях Кайрин бдеше над тялото на чичо си. Беше видял Силваношей да пада. Знаеше, че братовчед му е мъртъв, понеже едва ли някой можеше да преживее отровния дъх на дракона. Младежът скърбеше и за чичо си, и за Силван. Глокъс бе успял да измами и двамата. И двамата бяха платили цената. Сега Кайрин просто стоеше и очакваше смъртта, очакваше драконът да избие всички.

Ето защо удивлението му бе пълно, когато видя как момичето вдига глава и отново се изправя на крака. Изглеждаше съвсем здрава и очевидно незасегната от отровата. Тя погледна към младия крал в краката си. Сетне целуна бездиханните му устни и смутеният Кайрин осъзна, че братовчед му си поема дъх.

После Мина изкрещя на елфически призива си към изгубилите присъствие на духа елфи, а Кайрин проследи как войниците се обединиха срещу дракона и го надвиха. Видя как драконът умира.

Всичко това той наблюдава с безкрайна радост, която извика сълзи в очите му, но и с известно смущение.

Защо беше постъпила така? Какви бяха мотивите й? Защо веднъж наблюдаваше как армията й избива елфи, а на следващия ден помагаше на елфите да победят най-злия си враг?

Видя как момичето прегърна Силван. Прииска му се да изтича и да издърпа братовчед си от ръцете й. Искаше да го разтърси, да върне здравия му разсъдък. Но знаеше, че Силваношей няма да го послуша.

„А и защо да ме слуша?“ — помисли си Кайрин.

Самият той все още не можеше да осъзнае напълно ужасните събития от този ден. Защо ли неговият братовчед трябваше да се вслушва в думите му, след като единственото доказателство, което можеше да му предложи, беше чувството, че всеки път, щом погледнеше Мина, над душата му сякаш преминаваше нечия мрачна сянка.

Кайрин им обърна гръб. Посегна надолу и внимателно склопи очите на чичо си. Сега имаше други задължения — като племенник и към мъртвия.

— Ела, Силван — подкани го Мина. Усещаше меките й устни до бузата си. — Направи го за народа си.

— Правя го заради теб, Мина — прошепна той. Затвори очи и отново я целуна.

Устните й бяха като мед и все пак жилеха. Пиеше от сладостта им и едновременно с това се свиваше от съсухряща болка. Мина го притегляше в тъмнина, която му напомняше за мрачното сърце на буреносен облак. Целувката й приличаше на мълния, заслепяваше го, изправяше го разтреперан над зейнала бездна. Той започна да пада. Не можеше да спре. После тялото му се стовари върху острите скали, а костите му станаха на парчета. Болката беше непоносима и все пак приличаше на чист екстаз. Желаеше я толкова силно, че с готовност би умрял заради нея. Искаше болката да продължи отвъд вечността.