Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

Напрежението върху лицата им ме спря. Задържа дъха ми пленен в гърдите. Накара ме да запазя мълчание.

И точно тогава усетих, че зад мен има някой.

— О, боже. Това е Джон Резача! — Студената ръка на страха впи пръсти във вътрешностите ми.

— Който и да е този твой кошмар, създал си го самият ти. Той може да те нарани само по начини, които можеш да си представиш. Докато аз, от своя страна, ще те нараня по много по-лоши начини. Такива, каквито не можеш и да си въобразиш.

Обърнах се с нозе толкова премалели, че едва ме държаха. Пред мен стоеше Едрис Дийн, демоничен в пулсиращата червена светлина. Тъмният гребен на косата му изглеждаше черен като нощ между посивелите страни. Бледият хоризонтален белег под дясното му око сякаш подчертаваше думите му. Един по-тъмен белег, дебел и грапав, минаваше отстрани по врата му, където Кара едва не бе отсякла главата му.

Някакво движение в крайчеца на полезрението ми привлече за момент вниманието ми обратно към прозореца. Мъртъвци изникваха от виещите се коридори в стаята зад мен, коридори, които се протягаха дълбоко в недрата на машината. Видях как устата на Снори зейва в рев, как Кара крещи или пищи, но до мен не достигаше никакъв звук.

— Синята дама ме прати през огледалото преди себе си… с някои приятели… да завладеем Колелото и да гарантираме, че никой няма да опита някаква глупост, като например да го изключи. — Едрис се усмихна. Държеше извит меч от черно желязо, опрял лениво върха му на пода между нас. Напомняше ми за оръжията на ха’тарите от дълбините на Сахар.

Хвърлих още един поглед към прозореца. Там имаше много мъртъвци. Всички с кожени доспехи, поръбени със синьо. Движеха се обезпокоително бързо, а лицата им бяха изпълнени с ярост и потъмнели от стара кръв. Брадвата на Снори си разсече път през двама от тях, оплисквайки прозореца.

— Това са хората на Синята дама — казах. — Ти си ги убил.

Едрис кимна.

— Мъртвите са по-добри в изпълняването на заповеди.

В огледалото Синята дама протегна ръце към Мълчаливата сестра и Червената кралица.

— Беше глупаво от твоя страна да оставиш армията си да кърви тук толкова много седмици, Алика. — Изсъска думите, сякаш ги процеждаше през зъби. Баба падна с вик на колене, вдигнала ръце пред себе си, сякаш се бореше с нещо невидимо. Сестрата се смъкна на колене бавно, малко по малко, първо на едното, после и на двете, като че ли я притискаше някаква голяма тежест, която се увеличаваше от миг на миг. — Похабихте живота на толкова хора и голяма част от силата си… и за какво? За да умрете в краката ми. — Синята дама поклати глава. — Вие не сте единствените, които са станали по-силни с годините.

— Трябваше да пазиш огледалото — казах на Едрис и сложих ръка на дръжката на меча си, оръжието, което бях взел от него в Кулата на мошениците в Умбертиде. — Сега пътят за господарката ти е затворен.

— Мина ми през ума, че можеш да се добереш дотук — каза той. — Ти и севернякът. — Кимна към опръскания с кръв прозорец. През него не се виждаше много освен бясно движещи се човешки фигури. — И кучката. — Потърка разсеяно врата си и черния белег над ключицата си. — Хрумна ми, че би могъл да го счупиш вместо мен, затова го направих. Виждаш ли, никога не ме е било особено грижа за Дамата, а и тя не ми се доверяваше съвсем, защото не се появявам в никое от бъдещетата, които мъдрите могат да разчетат. Иначе подкрепям плана ѝ. Но предпочитам аз да седя начело на масата, когато новите богове се съберат в света, идващ след този. Едрис, Господаря на сътворението. Добре звучи. — Той вдигна зловещия си меч и върхът му се озова на педя от корема ми. — А сега, ако бъдеш така любезен да ми дадеш ключа, ще си свърша работата. — Той кимна към пространството зад колоните. Светлината от огледалото разкриваше задната стена, проектирайки свои собствени пукнатини върху много от екраните там — пукнатини, които все още зарастваха и бяха изминали може би половината път до пълното изцеление. Насред стената се намираше сребърната плоча, описана от професора, с надписа „Ръчно управление“ над нея. По средата ѝ имаше тъмен процеп, където сигурно се пъхаше ключът.

Сведох очи към острия връх, сочещ към пъпа ми, после хвърлих поглед назад към баба и Мълчаливата сестра, на колене, мъчещи се да станат, но притискани неумолимо надолу. От ъгълчетата на очите им вече започваше да се процежда кръв. Спомних си за Хенан в Кулата на мошениците, с меча на Едрис Дийн опрян в шията му. Бях дал на момчето ключа на Локи, за да го даде на некроманта, а то го беше хвърлило обратно към мен. Не ми беше позволило да откупя свободата му.