Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

— Не. — Мълчаливата сестра изрече само тази дума и огледалата се пръснаха на парченца, блещукащи облаци разцъфтяха пред всяка рамка. Даже пукнатините на фракталното огледало за миг вместо да зарастват се удължиха. Не мога да ви кажа как звучеше гласът ѝ — знам само, че думата бе изречена.

— Това беше глупаво. — Синята дама избърса устата си, където я бе порязало едно от летящите парченца. — Да си хабиш така силата.

— Този път няма да избягаш. — Баба ми пристъпи покрай сестра си. Държеше дълъг тънък меч с гравирани по острието руни.

— Не можеш да спреш това, Алика. — Синята дама отстъпи към фракталното огледало. — Този свят е разбит. Смъртта е разбита, заедно с мрака и светлината. Но има по-добър живот, който чака онези от нас с достатъчно умствена сила, за да го вземат. Стадото така или иначе е загубено, но пастирите могат да оцелеят. — Гледаше стариците пред себе си, но знаех, че думите ѝ са предназначени за мен.

— Хората могат да бъдат спасени. — Баба вдигна меча си и насочи върха му към сърцето на своя враг. — И аз ще се боря да ги спася, колкото и крехка да е надеждата за успех.

Мора Шивал поклати глава.

— Говориш ми за хората, момиченце, но винаги е ставало дума за това да държиш властта в собствените си ръце. Страхът е този, който те кара да продължаваш да се бориш. Страх от това какво ще бъдеш без история, без трон и без корона, които да изпълват с приветствени възгласи гърлата на селяните ти. Ти си родена за властта. Изкатерила си се до нея през прекършените тела и умове на брат си и сестра си. Някъде зад тези свирепи очи все още пламти мечтата да станеш Червена императрица, нали, Алика? Планираш пътя си към върховния трон от толкова много години, че не можеш да се откажеш от него, дори да се опитваш. Ти прекърши силата на крал Келион на изток, неутрализира Скорон, вдъхна богобоязливост у Пристанищните кралства зад гърба си… и ето те тук, напредваш през Слов под някакъв претекст и си се отправила към Виен. Трупаш планини от мъртъвци по-бързо от Мъртвия крал — така че не ми говори за „хората“.

Снори се присъедини към Хенан зад мен и посочи безмълвно към цилиндъра отсреща.

— Последната стая — изсъска Кара. — Можеш да сложиш край на всичко това.

Забързах, прегърбен и уплашен, през стаята, като заобиколих синята звезда, пламтяща в центъра ѝ. Преградата се оказа същата като първата. Притиснах ключа към нея и това предизвика същото треперене, докато онова, което я държеше, се бореше срещу мен, а после дойде същото бавно стържещо въртене на вътрешния цилиндър. През шума му чувах последната част от разговора в кулата на Мора Шивал в Блужен.

— Как е онова мило момче, което съсипа, докато ме прогонвахте тогава от Вермилиън? Не трябва ли той да е третият Голот? Ако някой има правото да е император, това е той. Последният император, който да седи уродлив и разлигавен на върховния трон и да гледа как светът загива около него.

Искаше ми се да извикам, че от Гариус би излязъл добър император — по-добър, отколкото от всички тях, — но входът се стесни до сантиметър, а после изчезна, отрязвайки звуците, и ме потопи отново в мрак.

Цялото здание трепереше, дълбоко стенание, отекващо през гигантската метална структура. Из цялата огромна машина, в двигатели, замислени и сътворени от най-добрите умове сред Строителите, един елемент се бореше с друг; всички те бяха подивели сега, когато огледалото, което беше едновременно едно и много, бе напукано.

Аз се въртях заедно с цилиндъра и ето че накрая пред мен се появи процепът — първо тъмносива линия, после дебела колкото пръст пролука, само с един оттенък по-светла от мрака около мен, която се разшири до педя и повече… докато накрая пристъпих през нея.

Един-единствен светлинен панел се мъчеше да се включи, замествайки почти непроницаемия мрак с трепкаща червена светлина, прогонваше сенките към ъглите, само за да отстъпи отново и да им позволи да се прегрупират. В средата на стаята имаше четири дебели квадратни колони и повърхността им беше покрита с екрани, всичките тъмни.

Веднага забелязах, че малкото светлина, която бях видял отначало в стаята, идва от прозорчето до входния цилиндър. Бях го помислил за черен панел, но всъщност беше дебел стъклен прозорец с изглед към тъмна стая и сега ми показваше Снори и останалите, чакащи от другата страна на преградата.

Отляво мръсен сив парцал висеше върху нещо на стената. Дръпнах го и видях, че държа плащ, дрипав и лекьосан. Той бе закривал огледалната фасетка в стаята. Сега Синята дама стоеше близо до огледалото, с гръб към него, вдигнала и двете си ръце. Лампите в нейното убежище хвърляха сянката ѝ върху мен, а останалата им светлина се разливаше в стаята. Баба ѝ сестра ѝ стояха пред Дамата, с напрегнати от съсредоточаване лица. Бях виждал това изражение и преди, в спомените на баба, когато двете като деца се бореха с отраженията си. Два сребърни отблясъка между пръстите на Синята дама потвърдиха, че тя държи две малки огледалца, насочени към враговете ѝ.