Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

— Не знаеш какво говориш — каза Кара.

— Нека опита — избоботи Снори.

— Какво? — Кара хвана момчето за ръката, сякаш то можеше да се метне през границата всеки момент.

— Достатъчно голям е, за да решава сам. След две години ще стане мъж. Освен ако не се провалим тук — тогава никой няма да е нищо след две години. — Снори махна към огледалото. — Ако не го счупим и Синята дама ни види, мислиш ли, че ще го вземе за свой малък помощник? Или ще го убие заедно с нас?

Кара не каза нищо, но протегна ръка. Желязната пластинка тъмнееше върху бялата ѝ длан. Хенан я взе, прокара пръсти през рошавата си червена коса, погледна нервно Снори и мен и стъпи с единия си крак отвъд границата. Направи още една крачка. Вече изцяло в незащитената зона, погледна назад и устните му трепнаха в усмивка.

— Побързай! — Кара му махна да продължава.

Хенан се обърна и тръгна с бързи стъпки към огледалото, протегнал ръце пред себе си, сякаш си пробиваше път през паяжини. Въздухът около него закипя. Полувидими форми се виеха около момчето като стъклени фигури, забележими само като хаос от повърхности, които улавят и изкривяват светлината.

Щом се доближи до огледалото, една от сенките потъмня и доби цвят. Нещо подобно на змия се уви около китката му, когато той протегна пластинката напред.

— Не! — Хенан май беше по-скоро ядосан, отколкото уплашен. Змията или пипалото стана прозрачно, докато той се взираше в него, и изгуби отново веществеността си. Хенан притисна руната към повърхността на огледалото.

— Брьота. — За миг думата увисна във въздуха, трептейки през полувидимите ужаси, докато Колелото се мъчеше да им придаде форма. В следващия огледалото се напука с трясък, от който ми писнаха ушите. Паяжина от пукнатини плъзна по него, от върха до основата. Моментално зазвуча пронизителен вой, равномерната бяла светлина се смени с пулсиращи оттенъци на червеното, от цвят на нажежени въглени до алено.

Хенан се врътна, отърсвайки се от прозирните ръце, и хукна към нас покрай или през фигурите, издигащи се от всички страни. Всяка негова крачка беше по-бавна от предишната, сякаш газеше през блато. Въздухът около него се замъгли, но червенееше като кръв от предупредителната светлина.

— Не спирай! — изревах.

Оставаше още метър. Тънка алена резка зейна на скулата му, когато един стъклен нокът я разпори. Мъглата потъмня още.

И тримата стояхме на границата и му крещяхме да продължава.

Той направи още една крачка — движеше се агонизиращо бавно, — преди на челото му да се отвори нов разрез, този път по-дълбок, от който потече кръв.

Посегнахме да го хванем, макар че, слава богу, аз имах благоразумието да го направя част от секундата след другите двама. Кара беше най-бърза — бръкна до рамото в непрогледния мрак, който разцъфна в мига, щом пръстите ѝ пресякоха границата. Но мрак или не, тя улови момчето и го дръпна при нас. Аз на свой ред улових нея, когато политна назад. Ръката ѝ изглеждаше незасегната, но тя остана да лежи в скута ми, разтреперана сякаш са я потопили в морето на Норсхайм, неспособна да си поеме дъх, с ококорени очи.

— Нищо ти няма. — Снори я вдигна от мен.

Аз станах и дръпнах Хенан на крака. Извадих парцал от джоба си и избърсах кръвта от очите му.

Стояхме така около минута и чакахме сърцата ни да спрат да се опитват да изскочат от гърдите ни. Кара се освободи от Снори и се зае да маже раните на Хенан с някаква паста от една кожена кесия; уплашеното момиче в нея бе натирено обратно в онази част от мозъка ѝ, където го държеше, и пред нас отново бе вьолвата, делова както винаги.

— Трябва да вървим. — Погледнах през вратата. Баба беше казала, че Мълчаливата сестра ще разбере кога огледалото е счупено. Сега те щяха да започнат последния си щурм на кулата, а аз не горях от желание да разбера дали Синята дама крие още фокуси в ръкава си.

Хенан вървеше най-отзад и като погледнах през рамо, видях въздухът около раменете му да се замъглява за миг, а после да се избистря, сякаш щитовете, възправяли се досега твърдо на начертаната граница, започваха да губят сила, напукани също като огледалото.

След като вече ги бях размърдал, оставих Кара да ни води със своята карта и се пъхнах по средата на малката ни групичка, току зад Хенан.

— Добре се справи, момко. — Тупнах го по рамото така, както бях виждал Снори да изразява одобрението си. — Ако още съм маршал, когато се върнем във Вермилиън, ще те препоръчам за медал. — Безмълвно превъртях думата „когато“ в устата си. Още не знаех със сигурност какво ще направя, щом ключът се озове в онази последна ключалка. Може да бях попречил на Синята дама да ни дойде на гости през фракталното огледало, но думите ѝ все още достигаха до мен. Аз можех да съм бог в новия свят — или да изгоря със селяците в стария…