Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

— Чудесно. — Промуших се покрай Снори и пъхнах глава в процепа. — Тук вътре има място да стои прав един човек и никакъв друг изход.

— Може да се качва нагоре — каза Снори.

Не ми хареса как звучи това.

— Влез тогава и опитай. — Този път поне не ме блъсна.

— Това би трябвало да свърши работа — чу се непознат глас зад мен.

Обърнах се и видях, че ръцете са се дръпнали от огледалната фасетка и отново гледам изпитото лице и блестящите очи на Синята дама.

— Това би трябвало да свърши работа — повтори тя със стържещ глас, без нито следа от културата и хумора, познати ми от спомените на Червената кралица.

— Каква работа? — искаше ми се да попитам, но езикът ми залепна за небцето на пресъхналата ми уста. Видях как някои от най-тънките пукнатини зарастват.

— Огледалото се цери. — Кара отстъпи назад. — Давай! Бързо!

Вече изгарящ от желание да се махна оттук, аз се пъхнах в кухината зад процепа, свил ръце към гърдите си. Стоях във вертикална тръба, малко по-висока от самия мен. В извитата стена отпред имаше сребърен панел без никакви знаци. Тъй като ми липсваха други идеи, притиснах ключа към него.

— Отвори се.

Зданието потрепери.

— Отвори се!

Панелът почерня.

— Отвори се, проклет да си!

Нещо се раздвижи със стон на измъчвана стомана, ужасно стържене, от което ми изтръпнаха зъбите.

— Джал!

Обърнах глава тъкмо навреме, за да видя как Снори изчезва, когато вътрешният цилиндър се завъртя, с мен в него, и запечата входа. Продължих да притискам ключа към панела, молейки се горещо на всеки бог, който пожелае да ме изслуша. Светлината премигна и угасна.

Случвало ми се е седмици да минат по-бързо от трийсетте секунди, които последваха. Накрая се появи ярка отвесна линия, която се разшири болезнено мудно до пролука, достатъчно голяма да се промуша през нея, когато процепът на вътрешния цилиндър се изравни с процепа, даващ достъп до следващата стая.

— Цикълът на обеззаразяване е завършен — изрече някакъв безжизнен глас в цилиндъра, когато пристъпих навън.

Първото, което ме удари, беше миризмата — все едно нещо беше допълзяло тук да умре. За щастие не ме удари нищо друго. Стаята бе по-голяма, отколкото очаквах, с неравни стени, които преминаваха в тесни заплетени проходи, простиращи се отвъд обсега на пулсиращата червена светлина. Една времева звезда плуваше на височината на главата ми в центъра на стаята, пламтеше в синьо над черен диск, вграден в пода от сребриста стомана. Въздържах се да я поглеждам, защото усещах, че тя може да впримчи човек и той да прекара остатъка от живота си, загледан в нея.

На един от малкото плоски участъци на стената имаше фасетка от фракталното огледало. Паяжината от пукнатини продължаваше да зараства бавно и за момент Синята дама насочи вниманието си към вратата на своето убежище. Сега по стените около нея имаше поне десетина или повече здрави огледала, висящи на места, откъдето старите бяха съборени. Всички те изглеждаха еднакво: просто огледало в евтина чамова рамка… същото огледало, което бях видял да виси на двайсетина места в килията на Тутугу, докато той лежеше мъртъв.

На стената точно срещу мен имаше въртяща се преграда като онази, през която току-що бях минал, а до нея — голям черен правоъгълен панел. Притиснах ключа от външната страна на цилиндъра, който ме бе пропуснал.

— Продължавай да се въртиш.

Той се подчини със скърцане, агонизиращо бавно, борейки се за всеки сантиметър.

В огледалото вратата на Синята дама потрепери под мощен удар. И още един. На третия се пръсна, сякаш беше от стъкло, и зловещо остри парчета се разлетяха във всички посоки. В рамката стоеше Мълчаливата сестра, прегърбена в сивите си дрипи както винаги, намек за загадъчната ѝ усмивка играеше по тънките ѝ устни, едното ѝ око беше тъмно и пронизващо, а сляпото сияеше, като че ли главата ѝ бе пълна със светлина. Зад нея, по-висока, по-широка, с алена броня, се извисяваше Червената кралица и дим се издигаше от мантията на раменете ѝ, сякаш можеше всеки момент да лумне в пламъци.

— Алика. — Синята дама кимна лекичко на посетителките си. — И сестра ти. Така и не разбрах как точно ѝ е името.

Зад мен Кара излезе от цилиндъра, който продължи да се върти, за да обърне отвора си към Снори и Хенан.

— Не гледай звездата — изсъсках и бутнах лицето ѝ настрани с една ръка.

— Може би ще ни запознаеш? — каза Синята дама.

Баба ми не отговори. Мълчаливата сестра пристъпи в стаята и в същия миг отражения на Синята дама скочиха от новите огледала по стените и се втурнаха към оригинала, вляха се в нея и някак си станаха едно. Всяко такова присъединяване изрисуваше Мора Шивал по-твърдо в света, придаваше ѝ по-голяма яснота, правеше синьото на робата ѝ по-наситено, по-ярко, а плътта върху костите ѝ — по-солидна.