Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

— Отиде си — каза Снори и ме вдигна.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изкрещях.

— Пробвам.

— Следващия път пробвай със себе си! — Оправих си ризата, после потърках внимателно драскотините, оставени от пръстите на Джон Резача. Боляха ме. Трепнах и вдигнах очи, за да видя как Снори прилага съвета ми на практика — пристъпва напред, стиснал дръжката на брадвата пред гърдите си, сякаш за да се предпази от атака.

Фигурата се надигна почти мигновено. Подът зейна, разкривайки пукнатина като онази в дъното на Пещерата на Еридруин в Хароуфиорд, която бе погълнала сянката на Келем обратно в Ада.

Оттам изпълзя Еймирия, кална и виеща — ужасен звук, от който ми се прииска да си забия по един нож във всяко ухо, за да убия слуха си. Дъщеричката на Снори вдигна одраното си лице към нас и около нея се надигнаха мухи, бълвани от ямата с десетки хиляди. Видях ръцете ѝ, върхът на всеки пръст бе закривен в жесток черен нокът. А после вече не виждах нищо освен бръмчащи мухи, докато Снори не се метна обратно през жълтата щрихована линия и целият кошмар се разпадна на избледняващи струйки, като дим в неподвижен въздух.

Опрян отново до стената, Снори се беше превил одве и лицето му бе скрито зад падащата му тъмна коса. Една дълга минута никой не проговаряше. Аз гледах огледалото, показващо измамното спокойствие на скривалището на Мора Шивал, и се молех Синята дама да не се върне от работата, която я задържаше в друга част на кулата ѝ, и да ни види както ние виждахме нея.

— Съжалявам — каза накрая Снори. — Не бях прав да те блъсна напред. Понякога е трудно да разбереш дълбочината на чуждите страхове.

— Можем да хвърлим нещо, за да счупим огледалото… — предложи Хенан.

— Камъните ми свършиха — казах аз. — А предпочитам да не губя меча си. Освен това няма гаранция, че огледалото ще се счупи… — Хвърлих един кос поглед към Снори. — Брадвата е подходящо оръжие за мятане.

Снори се намръщи. Отстъпи от стената, взе кинжала от ножницата на кръста ми и го запрати срещу огледалото. Той удари право в центъра с достатъчно сила да се забие до дръжката в някой човек… отскочи и се търкулна обратно през нарисуваната граница.

Кара мина между нас, докато вдигах кинжала си.

— Ако допра това до огледалото… — тя разтвори длан, за да покаже желязна руна, не по-голяма от нокътя ми, — и кажа „брьота“ — което означава „счупи се“ на стария език, — то ще се счупи.

Махнах към огледалото.

— Ами, давай.

Кара присви очи срещу мен, после тръгна към границата, протегнала ръка напред с изпънат пръст. Движеше се толкова бавно, че на моменти си мислех, че е спряла. И въпреки това ефектът се оказа внезапен. Мрак разцъфтя там, където върхът на пръста ѝ докосна границата на щита, разстла се като капки мастило във вода. След броени мигове нощ бе погълнала пространството отвъд и ни обви всепроникваща тишина.

Не се чуваше никакъв звук. Затаих дъх. А после се разнесе съвсем слабо изскърцване. Като на подова дъска под нечий крак.

Кара си дръпна ръката като ухапана и прошепна:

— Не мога да отида там! — Потреперих при мисълта за мрак, който може да уплаши заклет в мрака магьосник. Страхът я караше да изглежда по-стара, като че ли нещо безценно е било изсмукано от нея. Тя си пое дълбоко дъх, докато мракът се разсейваше.

— Аз ще отида.

Завъртях се.

— Аз ще го направя. — Гласът беше тънък, но решителен. Хенан протегна ръка към Кара. — Дай ми руната.

— Не можеш — отсече Снори. — Видя какво е там. И трябва да се тревожиш не за това, което видя, а за онова в теб, което ще излезе наяве. Ефектът тук долу е много по-силен, отколкото на повърхността…

Хенан не му обърна внимание. Обърна се към Кара.

— Ти им каза, че трябвало да дойда. Каза „какво може да е по-ценно от някой, чието семейство е устоявало на притеглянето на Колелото от поколения“?

— Да, но… — Кара се запъна. — Това е различно. Сам видя…

— Всеки, който се приближи до Колелото, може да се нарече маг на развалата — прекъсна я Хенан. — Джал накара земята да се разтвори и да погълне някого. — Той показа с ръце. — Но повечето не остават такива задълго. Колелото ги убива.

— Адски си прав! — казах. — И смъртта им хич не е хубава. Трябва да си луд, за да отидеш там. — Открих, че не искам да гледам как момчето умира.

— Дядото на дядо ми е Лотар Вейл. Той е правил магии по-близо до Колелото от почти всеки преди или след него, и то цели десет години — а после е намерил сили да се махне! Ето защо моето семейство не усеща притеглянето. В нашите вени тече кръвта на Лотар. Ужасите не идват за нас. — Беше нужен опитен лъжец, за да забележи колебанието, но аз познах, че той само гадае.