Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

— Гледайте! — Бяхме стигнали до една от фасетките на огледалото и видяхме, че е покрита с паяжина пукнатини, тръгваща от центъра. Кара обаче сочеше не пораженията, а стаята отвъд.

— Не виждам… — А после видях. Цялата стая потрепери едва-едва и фини бели облачета прах от мазилката се посипаха върху полираните мебели. — Да вървим!

Времето на всички ни изтичаше все по-бързо. Това на Синята дама вече бе изтекло и някак си не мислех, че тя ще потъне кротко в последния си сън.

Кара ни поведе през недрата на спящия левиатан, машината, която бе пуснала на воля Колелото, направлявало някога вселенския кораб по пътя му през безкрайната нощ. Машината, която дори сега го побутваше все по-далеч от верния курс, заплашвайки във всеки момент да ни насочи през ръба на някоя бездна в падане, което може да разбива светове.

Пулсиращата светлина бе навсякъде, а сирената проникваше до всяко кътче и правеше разговорите почти невъзможни.

— Трябва да побързаме! — извиках към гърба на Кара, за да ме чуе. — Нямаме много време. — Откакто бяхме счупили огледалото, чувах как различни части на голямата машина оживяват, или по-скоро го усещах през подметките на ботушите си. Сред воя на сирената механизмите стенеха и скимтяха, и в този звук имаше някаква нездрава нотка.

Кара се извърна от вратата пред себе си и присви очи към мен над главата на Хенан.

— А може би човекът с ключа трябва да върви напред?

Бих могъл да ѝ дам ключа, но това би било като да ѝ дам правото си на избор. Така че се промуших покрай нея и притиснах ключа към вратата. Скритите ключалки се предадоха и металната плоча се плъзна встрани от пътя ми.

Минахме покрай няколко фасетки на огледалото, разположени така, все едно са прозорци към вътрешността на творенията на Строителите, но всяка от тях показваше убежището на Синята дама. Още на два пъти зърнах как стаята потрепери, а втория път големи парчета паднаха от тавана заедно с няколко рамки и безброй блестящи късчета, когато зъбите на счупените огледала бяха изтръскани от тях.

— Нагоре ли? — Вдигнах очи към тясната шахта, пулсираща в червено.

— Нагоре — отвърна Кара.

— Снори ще мине ли? Доста е дебел.

Снори изръмжа. Светлината лъщеше по мускулите му, хлъзгави от пот — температурата около нас се покачваше.

Поех си дълбоко дъх и съжалих за това.

— Мирише сякаш всички Строители са дошли тук да умрат.

Тесните стени на шахтата заглушаваха сирената, но когато излязох в малката стаичка на върха, звукът се върна с пълна сила. Пристъпих със залитане към огледалната фасетка на стената и плеснах ключа върху един от мъртвите екрани под нея.

— Накарай го да спре!

Думата „спре“ отекна във вече тиха стая. Кара вдигна очи към мен, докато излизаше от дупката.

— Добра работа. — Потърка ушите си и се отдръпна да направи място за Хенан.

— Слава на боговете за това. — Снори се измъкна от шахтата и разкърши рамене.

— Вече сме близо. Централната зала е през едно помещение. Оттам. — Кара посочи някакъв странен отвор, висок и тесен, който водеше към нещо като малък шкаф.

Трясъкът на отваряща се врата ни накара да се завъртим и четиримата. На входа на стаята зад огледалото стоеше Синята дама, разперила ръце, сякаш се готвеше да хвърли някакво ужасяващо заклинание, сивата ѝ коса бе разчорлена, а около фигурата ѝ се вихреше наметало в среднощно синьо. Възрастта ѝ ме потресе. Знаех, че има повече от сто лета зад гърба си, но не я бях виждал такава — като нещо, което може да бъде натоварено на каруцата за трупове в задния край на затвора за длъжници: кости, носещи стара кожа, която се набръчкваше около всяка става. По-лошо от възрастта ѝ бе начинът, по който се движеше, обзета от неестествена жизненост, жадно, с трескави очи. Тя се метна към делящата ни повърхност, взимайки разстоянието за миг. Лицето ѝ изпълни огледалото и тя запищя проклятия на език, който се радвах, че не разбирам.

Направих крачка назад, когато две съсухрени ръце закриха огледалната фасетка и тя цялата потъмня.

— Какво прави? — Мора Шивал може да изглеждаше като сянка на себе си — даже не сянка, по-скоро като че ли е била намазана прекалено тънко върху деня, — но все още ме плашеше до смърт. — Какво прави тя?

— Не знам — каза Кара. — Но трябва да продължаваме.

— Накъде?

Кара посочи същия процеп като преди малко.

— Ама това е само шкаф или нещо такова…

— Картата сочи, че е оттук. — Тя хвърли поглед към хартията в ръката си и се намръщи.