Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

Очите ми се върнаха към върха на меча пред мен.

Накрая винаги всичко се свежда до острия връх. Едрис ме беше заплашил с ужаси, които не мога да си представя. Не можех да си представя да гледам как това черно желязо потъва в корема ми.

Остър вик на агония отекна зад мен. Вик на наранена старица. Нещо тъмно и кърваво се удари в прозореца до мен и се плъзна беззвучно надолу. Беше слабичка фигура… може би Хенан.

Хвърлих ключа и Господ да се смили над нечестивата ми душа, помолих се на Локи, макар да знаех, че той не е нищо повече от щампа на един стар професор, отпечатана върху тъканта на света и оформена от легендите. Помолих се и проследих премятането на ключа във въздуха с една-единствена дума: „Изключи!“, избрана без по-важна причина от тази, че каквото и да искаше Едрис Дийн, аз исках точно обратното. Дори двигателят да се изключеше, всички ние щяхме все така да се носим стремглаво към Ада: Колелото щеше да продължи да се върти, макар и по-бавно, тласкано от човешката неспособност да не използваме силата за собствена изгода. Но повече от всичко исках Едрис Дийн да отиде в Ада пръв.

Разбира се, не можеш да хвърлиш ключ по една малка ключалка от десет метра и да очакваш да улучи, камо ли пък да остане вътре и да се завърти. Но Локи е богът на фокусите.

Има едно предимство в правенето на много тъпи неща. Те изненадват хората. Хвърлянето на ключа през стаята изненада Едрис Дийн достатъчно, за да извадя моя меч и да отбия закъснялото му мушване към корема ми, като същевременно отскочих назад. Усетих нещо топло и влажно по бедрото си, което ми подсказа, че не съм се измъкнал невредим, но поне мечът на Дийн не стърчеше от мен.

Едрис мушна отново и аз отклоних меча му. Зад него всички панели на далечната стена грейнаха и по тях потече порой от числа, все едно река от цифри се изливаше през ръба на висока скала. Ключът, сега втъкнат в ключалката, задимя леко, сякаш обсидианът изпускаше мрака като пара. Всички предишни скърцания, стенания и треперене не бяха нищо в сравнение с изтерзаните звуци, които достигаха сега до нас през металния под. Някъде дълбоко в сърцето на Строителските изчислителни машини се водеше криптологична война на кодове и шифри, докато ключът се опитваше едновременно да надвие защитата, пазеща първичната функция на Колелото, и да реши задачите, които се бяха опирали на професор О’Кий толкова много години, за да позволи на машините да спрат по такъв начин, че да не ни тласнат през ръба, който се мъчехме да избегнем.

Едрис замахна към главата ми. Аз парирах и трясъкът на стомана почти се загуби в какофонията около нас. Сега, в края на всичко, заобиколен от толкова много начини да умра, открих, че страхът е по-маловажен за мен от факта, че пред мен стои убиецът на майка ми. Парирах пак, скочих напред и разсякох туниката му, оставяйки ярка резка върху ризницата отдолу.

— Ако ме убиеш, няма да имаш време да завъртиш ключа в обратната посока! — извиках. — А ако се опиташ да го направиш, преди да ме убиеш, ще ти отсека главата.

Едрис замахна диво и отскочи. Избърса уста, по която имаше кръв от прехапания му език, и се вгледа в мен. Дишаше тежко.

През огледалната фасетка на стената между нас зърнах баба и Мълчаливата сестра, и двете паднали на четири крака, с ръце, огъващи се под невидима тежест, докато Синята дама пристъпваше триумфално към тях.

— Ти дойде да спасиш света, Алика — изсъска тя. — Но пропусна да доведеш някой, който да спаси теб.

Сестрата успя да вдигне глава, тъмното ѝ око представляваше дупка към полунощ, а сляпото — дупка към пладнешкото слънце. Богинята на Снори, Хел, има такива очи. Старицата надигна ръка, свила хищно пръсти, и за момент напредването на Синята дама спря, но само за момент. Главата на Сестрата клюмна отново и лицето ѝ се загуби зад сивите кичури.

Едрис гледаше, запленен от спектакъла също като мен. Ръцете, които ни бяха движили по своята игрална дъска през целия ни живот, сега се срещаха за последно разчистване на сметките.

— Те не ме доведоха. Аз сам дойдох. — Една фигура стоеше на вратата на Синята дама, покрита с прах от мазилката, сива като призрак. Отначало не приличаше на човешка: беше твърде обемиста, имаше твърде много крайници, стърчащи под странни ъгли.

Крачка напред и новата фигура се свлече. Сега вече в нея се съзираше известен смисъл: един мъж, носещ друг. Падналият на колене мъж бе нисък, набит, мургав под праха, с лице по-скоро на чиновник, отколкото на герой, въпреки униформата и меча на кръста му. Капитан Ренпроу, адютант на маршала на Вермилиън, моя дясна ръка при организацията на защитата.