Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

Нероденият се надигна между нас и ръцете му ме обвиха като пръсти на гигантска длан.

Някак си Снори бе съзрял ядката на сина си в неродения, нападнал ни в подземието на Черната крепост. Тогава не можех да го разбера — как бе видял своето сред онази покварена гадост от трупна плът и го бе довършил през сълзи. Аз сега не го виждах, но знаех, че мама би видяла дъщеря си, и това бе достатъчно. Това, което забих в откритото сърце на неродения, не беше ножът ми, а кардиналският печат от онзи далечен път по атаро-загреската граница. И това, което ги раздели — детето, никога невидяло този свят, и чудовището, сътворено в Ада, — не беше моята вяра. Беше вярата на милион и повече хора, гушещи се в своите църкви, криещи се от неспокойни сънища в леглата си, плашещи се от поличби и предзнаменования, вкопчени в своя бог, докато краят на дните се приближава. Тази вяра, тази воля, придобила сили от самото Колело, раздели детето от кошмара и остави мъртвата плът разкъсана на земята.

Не бях усетил как шиповете са ме проболи. Не бях почувствал болката, докато не се претърколих и, озовал се на пода, се опитах да стана. Кръвта бликаше от дупки в раменете и торса ми, стичаше се топла по гърба ми. Отпуснах се на една страна и останах да лежа, загледан. Сега Едрис бе обърнат към мен и лицето му бе изкривено от ярост, а върхът на собствения му меч стърчеше току под ребрата му.

Вече не ми пукаше за Едрис. Огледах се и ги видях двамата — лича и безименната ми сестра. Тя стоеше, блед дух, пораснала в жената, която бях зърнал, когато я отсякох от дървото на Хел. В нея имаше нещо от мама и от Червената кралица — красива, силна, неустрашима. Личът, бял като нерв и гол, се криеше в сляпото петно на очите ми, посягаше да се облече в духа на сестра ми. Тя хвана пръстите му в своите и бързо нави цялото му тяло в топка, по-голяма от глава, а после я смачка. Топката се смали, стана колкото юмрук, колкото око, колкото грахово зрънце… и изчезна.

Образът ѝ затрептя като отражение във вода, променяше се, избледняваше, свиваше се, превърна се в по-млада жена, в дете…

— Не си отивай. — Опитах се да вдигна ръка към нея.

Зад гърба ѝ се извиси Едрис, сивата му риза бе напоена с кръв на корема.

— Не си отивай — повтори той моите думи. — Сигурен съм, че мога да ти намеря друг господар. — Пръстите му се раздвижиха да изпишат руни във въздуха, затъкаха нова паяжина от заклинания, която да я впримчи отново.

Сестра ми, вече малко дете, се намръщи на своя мъчител — изражение, което познавах от лицето на Червената кралица от стените на Амерот. Тропна с краче, удари надолу с две юмручета и в миг Едрис бе запокитен на земята и остана да лежи и да стене до мен в зловонната каша от останките на неродения. Стонът му се превърна в ръмжене и той се надигна на колене, обърнат към бледите очертания, които бяха единственото, останало от сестра ми, закривайки ги от моя поглед. Мечът ми още стърчеше между раменете му, с дръжката към мен, поклащаше се току извън досега ми.

Нямах сили да помръдна. Но имах желание и въпреки всичко се раздвижих. С един последен изблик на енергия изтръгнах меча и с див замах отсякох главата на Едрис, по-скоро с късмет, отколкото с добре прицелен удар.

Тялото му остана на колене още миг, пръскайки кръв, после се катурна.

От сестра ми нямаше и помен.

Трябваше ми цяла вечност да стигна до задната стена — пълзях сантиметър по сантиметър през мръсотията, докато навсякъде около мен машините на Строителите виеха за края на света. Някак си ръката ми се сви около ключа и аз го завъртях до средното, неутрално положение.

И там, в края на всичко, се поколебах. Оставех ли ключа на Локи да довърши своето дело, щях да си гарантирам благополучно преминаване в новия свят, така желан от Синята дама. Бог. Положение, към което винаги съм се стремил — всичко това, че ѝ повече, щеше да ми бъде поднесено на тепсия. Нямаше вече да съм ненужното принцче, което се мъчи да си скалъпи някакъв живот по краищата на двора на баба си. Завъртях ли ключа обратно наляво, грамадните машини щяха да се изключат, магията да си отиде оттук и без нищо, което да го тласка напред, Колелото, завъртяно от Строителите, за да промени равновесието между желанията и реалността, щеше да се забави и евентуално да спре. Може би дори щеше да се завърти обратно и да ни върне към живота, който хората са познавали през всички онези дълги години, откакто някой глупак ни е пръснал по лицето на земята.

Но ако се вслушаш в мъдрите, ще разбереш, че според тях гибелта е отложена, не предотвратена. Мълчаливата сестра бе видяла същото това Колело да се върти под натиска на човешката жажда за власт и да разцепва всичко, запокитвайки нас, простите смъртни, към огъня и унищожението. Сега можех да се спася и да сложа край на безчет нации… или да обрека и себе си, и всички онези хора на огнена гибел след няколко кратки години. Под ръката ми ключът димеше, а машините около мен виеха и ревяха. Ключът все още се бореше с ключалката, бореше се за контрол, а машината, останала без фракталното огледало, което да обуздава енергиите ѝ, беснееше.