Марк Лоуренс - Колелото на Осхайм

Аз носех ковчега заедно с братовчедите си, а капитан Ренпроу запълваше шестото място. Червената кралица го бе удостоила с тази чест заради това, че беше качил Гариус в кулата на Синята дама през магии, от които никой друг войник не бе оцелял, и за проявения от него героизъм да го докара в Блужен седмица преди това — трябва да се отбележи, в разрез с настоятелните съвети на самия Ренпроу.

— Благодарим ти за това, маршал Ренпроу. Благодарим ти, че крепи нашия брат.

— Той крепеше мен, ваше величество. — Ренпроу се поклони. — И честта беше моя.

— Той крепеше всички ни. — Червената кралица кимна и склони глава. — Дълги, дълги години.

Положихме ковчега в гробница от бял мрамор в катедралата, обвита в магии, които да я пазят от всякаква некромантия. Изрекох думите над мястото на сетния му покой. Мисля, че ги изрекох ясно и от сърце.

— Спи в мир, братко. — Баба сложи ръка върху студения камък, а до нея, невидима за всички освен мен, Мълчаливата сестра също отпусна бледата си ръка върху изсеченото име на своя близнак и от тъмното ѝ око се отрони една-единствена блестяща сълза.

Отидох да изпратя Снори на речните кейове. Бях му купил лодка. Хубава, надявах се. Нарекох я „Мартус“. Дарин беше оставил дете да продължи рода му и жена, която го обичаше. Мартус имаше нужда от нещо — и лодка, която да разнася името му по света, бе най-доброто, което можех да предложа.

Снори стоеше на вълнолома, до каменните стъпала, по които някога се бяхме спуснали, бягайки от биячите на Мейрес Алус. Раната на лицето му заздравяваше, а счупената му ръка бе скрита под дебело наметало от меча кожа, прихванато с тежка златна закопчалка — дар от кралицата.

— Тук имаме сняг! Защо си тръгваш? — Разперих ръце да обхвана неестествената белота на Вермилиън. Докерите трепереха около нас в прекалено тънките си палта, докато товареха последните му запаси.

— Северът ме зове, приятелю. Пък и това не е сняг — това е снежец. На север ние…

— Танцувате голи в такива дни. Знам! Виждал съм. — Плеснах го по здравата ръка. — Ще ти го позволя… обаче се върни, чуваш ли? Като ти дойде до гуша от измръзвания по тялото и лоша храна, върни се да се стоплиш пак.

— Добре. — Той се усмихна и зъбите му се бялнаха сред щръкналата чернота на късата му брада.

— Сериозно говоря. Животът ще е прекалено скучен без твоите глупости. — Имах да кажа още, но то излетя от мен заедно с въздуха от дробовете ми, когато Хенан се стрелна нагоре по стълбите и се гушна в мен. — Ох! Полека бе! Тук има ранен герой! — Прегърнах го с една ръка и разроших червената му коса по онзи начин, който ме дразнеше толкова много, когато татко го правеше с мен. — Кара! Спаси ме!

Вьолвата се качи от лодката с по-спокойна крачка и изгледа развеселено и трима ни.

— Лодката е готова. Реката също — каза тя.

— Грижи се за тези идиоти вместо мен — казах. — Единственото, което Снори познава в Тронд, е пристанът и „Трите брадви“. А Хенан никога не е имал възможността да оцени истинския ужас на един норсхаймски град.

— Ще се погрижа да стигнат до там живи и здрави — каза тя. — След това имам да свърша някои работи.

Свих рамене и се усмихнах. Не знаех много за лодките, но това, което знаех, бе, че много често хората, които слизат от тях в края на дълго пътуване, не са същите, които са се качили.

И това беше всичко. Снори ми изкара въздуха със смазваща прегръдка с едната си ръка и Селийн ги отнесе на запад към морето.

През следващите седмици започна постепенно възстановяване на външния град — задача, която щеше да създава работа на хората от Червения предел за години напред. Ако разполагахме с години. Но кой може да знае колко време му остава? Спряхме машините, тласкащи ни към разрухата, и сега единственото, което върти Колелото, сме ние. Да, по-бавно, но крайната цел е същата. Все пак си откупихме време, а времето е чудесно нещо. Аз лично смятам да го пилея с пълни шепи, докато не дойде моментът да се паникьосам отново. А дори тогава оправянето на проблема ще се падне на някой друг. Моите дни на авантюри свършиха — спретнато пакетче спомени, запечатано и натикано в тъмното ъгълче на някой шкаф да събира прах и никога вече да не види дневната светлина.

Седмици по-късно, когато дойде в покоите ми с изпраните ми дрехи, камериерката донесе и лещата на доктор Тапрут, сложена най-отгоре в сребърния си обръч.

— Какъв късмет, че намериха това, ваше височество — каза тя, сияеща под къдриците си. — Такова деликатно нещо лесно би могло да пострада.