Сара Маас - Двор от крила и разруха

— Касиан…

Касиан обаче попита Неста:

— Ще се справиш ли?

Тя кимна.

— Амрен ми показа достатъчно. Наясно съм как да призовавам силата.

А ако двете с Амрен съумеехме да овладеем Котела… тяхната помощ…

Неста сведе очи към Илейн. Малката ни сестра наблюдаваше стълкновението в далечината. После погледна към мен и пророни тихо:

— Благодари на татко от мое име.

Тя обви плътно ръце около Касиан с блеснали сивкавосини очи и двамата изчезнаха.

Тялото на Рис се напрегна от усилието, което му костваше да не ги последва към горичката, намираща се далеч зад бойното поле.

— Възможно е да оцелее — изрекох тихо.

— Не — отвърна Рис, докато ме носеше към Амрен и Илейн. — Няма.

Помолих го да отведе Илейн в най-далечния край на лагера ни. А като се върна, другарят ми ме целуна и отлетя право към сърцето на битката — към най-ожесточеното сражение. Нямах сили да гледам, не исках да виждам къде ще кацне.

Когато с Амрен се озовахме сами, тя ми каза:

— Направи ни невидими и бягай. Не спирай за нищо на света и опитай да не убиваш. Не бива да оставяме следа.

Кимнах, проверявайки оръжията си. Серафимите вече кръжаха над главите ни с крила, ярки като озарен от слънцето сняг. Обгърнах двете ни с щит, който ни скриваше от взора на околните и заглушаваше звуците ни.

— Бързо! — повтори Амрен. В сребърните й очи сякаш бушуваха буреносни облаци. — И не поглеждай назад.

Послушах я.

Котелът бе загнезден в една издадена канара с изглед към бойното поле.

А Тъкачката беше свършила работата си добре. Ключовите стражи представляваха мокри, червени купчини от кости и плът. Знаех, че като я видех пак… ще е още по-ослепително красива.

Силата на Амрен проблясваше отново и отново, обезвреждайки предпазните заклинания, докато не достигнахме пътя, който Стрига ни проправяше през войската. Амрен беше готова за всички магии на краля. Дори гладна за тях. Разбиваше ги с дивашка усмивка на лице.

Но скалистото скривалище гъмжеше от хибернски командири, изпратили подчинените си да се бият вместо тях. Сякаш чакаха касапницата да отсее посредствените войници от истинските воини. Чувах настървените им закани — кой кого се канеше да убие собственоръчно от наша страна.

Хелион и Таркуин бяха сред най-желаните.

Тамлин се нареждаше трети. Тамлин — заради лицемерието му. И Юриан. О, колко щяха да страдат предателите!

Вариан. Азриел. Касиан. Калиас и Вивиан. Мор. Изричаха имената на приятелите ми като че бяха състезателни коне. Кой от тях щял да оцелее достатъчно дълго, че лично да се погрижат за него. Кой пък щял да довлече в командирския лагер красивата другарка на Двора на Зимата. Кой щял да види сметката на Мориган. Кой щял да закачи илириански крила на стената у дома си. Кръвта ми кипеше, а костите ми пулсираха. Надявах се Бриаксис да ги погълне до един, след като обаче първо ги накараше да се подмокрят от страх.

И все пак се осмелих да погледна назад. Само веднъж.

Мор и Вивиан нямаше да им паднат скоро в ръцете. Двете удържаха набега на голяма група хибернски воини заедно с белокосата елфа, която бях зърнала в лагера на Зимата, придружавани от отряд величествени мечки, разкъсващи враговете с мощните си, гигантски лапи.

Амрен изсъска предупредително и аз извърнах глава напред — започвахме да се изкачваме по най-притихналата страна на скалистия хълм. От Стрига нямаше и следа, макар че изтреблението, което сееше, спираше дотук, до подножието на канарата, върху която седеше Котелът. Вече усещах ужасяващото му присъствие — сякаш ме зовеше.

С Амрен се закатерихме бавно, ослушвайки се с всяка стъпка.

Битката продължаваше да се вихри зад нас. В небесата, на земята, в морето.

Като че ли… дори с помощта на Дракон и човешката армия… като че ли нещата не вървяха на добре.

Вкопчвах пръсти в назъбените сиви скали, напъвайки цялото си тяло, за да се набера. Амрен за разлика от мен се катереше с лекота. Ако Неста не примамеше краля скоро, щяхме да се озовем лице в лице с него.

Нещо помръдна в основата на скалата и очите ми отскочиха натам.

Застинах на място.

От земята, примижала и душеща въздуха наоколо, ни гледаше млада, тъмнокоса красавица.

Усмивка разцъфна по червените й… по окървавените й устни. Усмихваше се на мен. Разкривайки окъпани в кръв зъби.

Стрига. Беше ни изчакала тук.

Тъкачката плъзна снежнобялата си ръка по татуировката, изобразяваща полумесец върху другата й предмишница. Белегът за сделката с Рис. Сякаш ни напомняше — предупреждаваше ни.