Сара Маас - Двор от крила и разруха

Не беше достатъчно. Гигантската армия на Хиберн… започваше да ни изтласква назад.

Да ни надвива.

Докато с Амрен прекосяхме обширното бойно поле… Какво ли щеше да е останало от армията ни?

Кой щеше да е останал?

Отново проехтя рог.

Този вече знаех, че не принадлежи на наш съюзник.

Също както знаех, че Хиберн не бе избрал бойното поле просто заради благоприятния му терен… но и заради подходящото му географско разположение.

Защото по морето, откъм западния хоризонт, откъм Хиберн… изникна цяла армада.

Множество кораби. Всичките гъмжащи от войници.

Хванах погледите, които си размениха Касиан, Азриел и Рис, съзирайки армията, прииждаща откъм гърба на нашата.

Не. Не друга армия. Остатъкът от хибернската армия.

Приклещваха ни.

Амрен изруга.

— Май е време за отстъпление, Рисанд. Преди да са акостирали.

Нямахме сили да се борим и с двете армии. Изнемогвахме дори срещу една.

Рис се обърна към мен.

Опитай да прекосиш бойното поле навреме. Да възпреш войската. Кралят. Но ако не смогнеш, когато всичко отиде по дяволите… когато не остане никой от нас…

Недей — примолих му се . — Не го изричай.

Искам да бягаш. Не ме интересува колко ще ти струва. Бягай. Избягай надалеч, за да подемеш борбата наново. Не поглеждай назад.

Поклатих глава.

Каза, че няма да се сбогуваме.

— Азриел — подхвана Рис тихо, дрезгаво, — поведи другите илирианци към северния фланг.

Вина — вина и страх се гърчеха в очите на другаря ми заради заповедта. Знаеше, че Азриел не се е съвзел напълно, но…

Сенкопоецът не му даде шанс да размисли. Не се сбогува с никого от нас. Просто изхвърча в небето и още незарасналите му крила го понесоха с всички сили към отслабения северен фланг.

Армадата се приближаваше неумолимо. Хибернците, усетили скорошното акостиране на подкреплението си, заликуваха и атаката им се превърна в още по-безмилостна. Дотолкова, че редиците на илирианците поддадоха. Азриел летеше към тях и Сифоните му оставяха диря от син пламък.

Рис се взря в него за момент и преглътна тежко, преди да заповяда:

— Касиан, поеми южния фланг.

Наистина идваше. Мигът, в който ги виждах за последно.

Но нямаше да избягам. Ако всичко отидеше по дяволите, щях да изцедя силите си докрай, само и само да залича краля и армията му от лицето на земята. Сега обаче…

Армадата на Хиберн се отправи директно към далечния бряг. Ако не тръгнех веднага, щях да се сблъскам с новата вълна войници. Тъкачката вече забавяше изтреблението, на което подлагаше източния фронт — множеството врагове възпрепятстваха гибелния й танц. Бриаксис продължаваше да разбива хибернските редици, завещавайки цели полета от мъртъвци след себе си. Но дори това не стигаше. Всичките ни планове… и те се оказваха нищожни.

Касиан се обърна към трима ни с Рис и Неста.

— Ще се видим от другата страна.

Знаех, че не говори за другата страна на бойното поле.

Крилата му заеха позиция за излитане.

И в тази секунда още един рог разсече света.

Дузина рогове се извисиха в съвършена, могъща хармония.

Рис застина.

Застина като статуя, вцепенен от величествения гръм на далечните рогове. Откъм изток — откъм морето.

Завъртя глава към мен, сграбчи ме през кръста и ме издигна в небето. Миг по-късно Касиан долетя до нас с Неста в ръце — сякаш и тя бе настояла да види.

И наистина… откъм източния хоризонт…

Не знаех накъде да погледна.

Към крилатите войници — десетки хиляди, — втурнали се право към нас високо над океана; към армадата, ширнала се под тях. По-голяма от тази на Хиберн. Много, много по-голяма.

Разбрах кои са в момента, в който покритите с бели пера крила на въздушните воини се проясниха пред очите ми.

Серафимите.

Легионът на Дракон.

А в корабите под тях — толкова много различни кораби, хиляди, от безчет народи — хората на Мириам. Но другите…

Откъм облаците се спусна Серафим с бронзова кожа и тъмни коси. Нотката на удивление в смеха на Рис ми подсказа кой лети към нас. Воинът кацна с широка усмивка на лице.

— Знаеш ли, можеше да ни поискаш подкрепление — провлачи елфът. Дракон. — Вместо да научаваме за цялата тази крамола от слухове и догадки. Но май пристигаме навреме.

— Ходихме да ви търсим, само че така и не ви намерихме — обясни Рис. В очите му проблясваха сълзи. — Това леко затрудни призива ми за подкрепление.

Дракон изсумтя.

— Да, досетихме се. Мириам отгатна защо толкова време не сте ни потърсили. — Удължените му бели зъби просветнаха почти ослепително на слънцето. — Преди три века имахме малко неприятности по една от границите ни и защитихме острова с магия. Затова всеки, който ни доближи, вижда само руини и просто си тръгва. — Той намигна на Рис. — Идея на Мириам. Заета от теб и града ти. — Дракон се понамръщи. — Но май излиза, че действа прекалено безотказно, щом отпраща и врагове, и приятели.