Сара Маас - Двор от крила и разруха

Тялото на сестра ми за пореден път се скова и от гърлото й се изтръгна тих стон.

Почувствах как Рис пръсва силата си във всички посоки — беззвучен предупредителен сигнал.

Отривисто и другите Велики господари вдигнаха щитовете си в подкрепа на неговия.

Но Котелът не удари на същото място. Хиберн явно нямаше угризения да изпепели част от собствената си армия, само и само да обезвреди една от най-големите ни сили.

Касиан отново летеше с пълна мощ към нас, към Неста, просната на земята, когато светлината и пъклената горещина на Котела изригнаха за втори път.

Право към хибернската войска, където Резбарят бодро покосяваше вражеските войници, изцеждайки живота им с пориви на смъртоносния си вятър.

Неземен женски вопъл разцепи небето над хибернската армия. Сестринско предупреждение — и болка. Ала в следващия миг бялата светлина блъсна Резбаря.

Можех… можех да се закълна, че погледна към мен, когато силата на Котела го връхлетя; че се усмихна — и усмивката му не беше противна.

В определен момент Резбарят размахваше ятагана си, а в следващия просто изчезна.

Котелът го заличи с един удар.

Силата на Котела сякаш порази и слуха, и разсъдъка ми.

При вида на пустото, изпепелено парче земя, където допреди малко бе стоял Резбарят, внезапна ледена тръпка пробяга по гръбнака ми — може би за да заличи татуировката, стелеща се по него.

А сетне тишина — абсолютна тишина в някакво кътче от съзнанието ми, докато едната част от двойната връзка, с която бях контролирала подчинените си същества, просто се разсея в мрака на нищото. Изпари се напълно.

Зачудих се кой ли ще резбова неговата смърт в Затвора.

Дали той самият вече не я беше изобразил върху някоя от стените на килията си. Дали не бе държал да се увери, че заслужавам помощта му не за да се подиграе с мен, а защото бе искал краят му… да си струва резбоването.

И докато се взирах в онова унищожено парче от равнината, все още обсипвано от пепелта на илирианците… се запитах дали Резбарят бе успял. Дали беше съумял да стигне до мястото, за което проявяваше толкова голямо любопитство.

Изпратих безмълвна молитва за него, за всички войници, превърнали се в прах по вятъра… Помолих се Отвъдното да е такова, каквото винаги са се надявали да бъде.

Илирианците ме изтръгнаха от глухата тишина, огласяна единствено от звъна в ушите ми. Макар и армията ни да изпадаше в паника заради всепомитащата сила на Котела, оцелелите илирианци се прегрупираха в нови формации и се впуснаха в атака, вече напълно слели се с Перегрините на Тесан.

Простосмъртната армия на Юриан, съставена от войници на Грейсън и други… За моя изненада, тя не се скова от страх. И продължи храбрите си набези, въпреки че човеците погиваха един по един.

Ако Котелът нанесеше трети удар…

Неста беше заровила чело в тревата, когато Касиан кацна с такава мощ, че разтърси земята. Посягайки към нея, той попита задъхано:

— Какво става, какво…

— Пак утихна — пророни Неста и позволи на Касиан да я изправи до седнало положение.

Той заоглежда лицето й със съкрушено, гневно изражение. Дали знаеше? Дали се досещаше, че тя бе извикала името му, за да долети… за да го спаси?

Рис просто му нареди:

— Връщай се в строя! Войниците се нуждаят от теб.

Касиан оголи зъби.

— Какво, по дяволите, можем да сторим срещу онова нещо?

— Влизам в боя — обяви Азриел.

— Не — отсече Рис.

Но Азриел вече разперваше крила. Слънцето озари новите, дебели белези по ципата им.

— Окови ме за някое дърво, Рис — подкани го кротко Азриел. — Хайде. — Той се зае да проверява катарамите на ножниците си. — Ще го изтръгна от земята и ще отлетя с него на гърба си.

Рис впери взор в него, в крилата му. После го извърна към разбития илириански легион.

Ако изобщо имахме някакъв шанс за победа…

Неста не можеше да отиде никъде. Едва седеше. А Илейн… Амрен я крепеше, докато малката ми сестра повръщаше в тревата. Не от влиянието на Котела. От чист ужас.

Ако не обезвредяхме Котела, преди да възобнови силата си… Всичко щеше да приключи след още няколко удара. Срещнах погледа на Амрен.

Мога ли да го направя сама?

Тя присви очи.

Може би. — Кратка пауза. — Може би. В Книгата не се казва колко са нужни. Но ние двете… вероятно ще сме достатъчни.

Изправих се. И гледката към бойното поле ми се стори още по-потресаваща.

Хелион, Таркуин и Калиас се бореха да удържат фронта. Юриан, Тамлин и Берон още водеха сражение на северния фланг, а илирианците и Перегрините воюваха с аторския легион; Мраконосците на Кеир от своя страна вилнееха с поизбледнели сенки сред хаоса, но…