Сара Маас - Двор от крила и разруха

Да побързаме.

Стрига се обърна към скалистата пътека, част от която виждахме от лявата си страна, и оплисканото с кръв бижу на Ианта проблесна върху главата й. Сетне закрачи право към стражите, които ние нарочно заобикаляхме. Някои от тях подскочиха уплашено. Тъкачката им се ухили — противна, ужасяваща усмивка — и им се нахвърли.

Отклоняваше вниманието на врага.

Амрен потрепери, но побързахме да се устремим нагоре. Стражите бяха ангажирани с нея и дори онези на пост по склоновете на хълма хукнаха към стълкновението.

Трябваше да се катерим по-бързо — нямахме много време. Долавях как Котелът набира мощ…

Не. Не Котелът.

Тази сила… идваше иззад нас.

Неста.

— Добро момиче — прошушна под носа си Амрен.

После ме сграбчи за задната част на жакета и ме бутна по лице върху камъните, притискайки главата ми надолу.

В следващия миг нечии ботуши заскриптяха лежерно по тясната пътека. Познавах ритъма на стъпките му. Още преследваха сънищата ми.

Кралят на Хиберн мина точно покрай нас. Съсредоточен върху Стрига, върху далечния грохот от силата на Неста.

Тъкачката поспря, забелязвайки кой се задава по пътя. Усмихна се и по брадичката й се стече струйка кръв.

— Колко си красива само — промълви изкусително кралят. — Превъзходна си, древна богиньо.

Тя отметна тъмната си коса през финото си рамо.

— Поклони се, кралю. Някога така се правеше.

Кралят на Хиберн отиде безстрашно до нея. Усмихна се на сантиметри от изящното й лице.

А след това със светкавично движение го хвана в едрите си ръце и преди Стрига да осъзнае какво се случва, прекърши врата й.

Вероятно би оцеляла дори след това. Тъкачката беше богиня на смъртта — нейното съществувание не следваше законите на нашето. Така че вероятно би оцеляла дори след като гръбнакът й изпращя зловещо. Ако кралят не бе хвърлил тялото й на двете чудовищни хрътки, ръмжащи стръвно в подножието на хълма.

Те заразкъсваха безжизнената Тъкачка неумолимо.

Дори Амрен простена отвратено.

А кралят извърна поглед на север. Към Неста.

Онази сила — нейната сила — изригна отново. Зовеше го, също както Котелът зовеше мен от върха.

Кралят надникна към морето — към битката, кипяща там.

И можех да се закълна, че по лицето му изплува усмивка, когато се ответря.

— Сега е моментът — прошепна Амрен.

Не бях в състояние да помръдна. Касиан и Неста — даже Рис не вярваше, че ще оцелеят.

— Нека не е било напразно — озъби ми се Амрен и в очите й проблесна неподправена скръб.

Знаеше какво предстои. На каква цена ни бяха спечелили време.

Преглътнах отчаянието си, страха си и препуснах нагоре по хълма — към щръкналата канара.

Където Котелът седеше незащитен. И ни очакваше.

Книгата се появи в малките ръце на Амрен. Котелът беше висок почти колкото нея. Грамадна черна яма от омраза и мощ.

Можех да го спра. Сега. Да възпра армията и краля, преди да е убил Неста и Касиан. Амрен отвори Книгата. И ме погледна подканящо.

— Сложи ръка на Котела! — нареди ми тихо.

Подчиних й се.

Необятната сила на Котела ме блъсна като вълна, способна да ме повлече към дъното като свирепата буря.

Едва се държах с единия крак в този свят, едва успявах да си спомня името си. Вкопчих се в образите и миналите събития, които Оуроборос ми показа и ме накара да прегърна като свои — и добрите, и лошите, и сивите.

Самата себе си, самата себе си, самата себе си…

Амрен остана взряна в мен за дълго. И не понечи да прочете нищо от Книгата. Не я сложи в ръцете ми. Просто затвори златните й страници и я подритна зад гърба си.

Амрен ме беше излъгала. Не бе възнамерявала да овладее краля и армията му с Котела и Книгата.

И аз бях скочила право в капана й.

Сграбчих с всички сили онова най-съкровено усещане за себе си, изправена пред черната паст на Котела.

Амрен каза само:

— Съжалявам, че те излъгах.

Не можех да отлепя ръката си от Котела. Не смогвах да отделя дори пръстите си. Той ме разкъсваше на парчета… бавно, старателно.

Изстрелях отчаяно магията си, сякаш беше спасителна верига, с която да се закотвя към този свят, за да не ме погълне всевечното, омразно нещо, мъчещо се да ме придърпа към черните си обятия.

Огън и вода, и светлина, и вятър, и лед, и нощ. Свиках ги всичките. И всичките ме предадоха.

Някаква нишка поддаде и съзнанието ми се плъзна още по-близо към протегнатите ръце на Котела.

Почувствах как ме докосва.