Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Тръгнах на обичайната си разходка из тъмната градина. Радвах се на красивите бели азалии, нацъфтели навсякъде, на хубавите петунии и другите целогодишни цветя, които градинарите бяха насадили в лехите. Когато стигнах до голямата мирта в края на моравата, видях, че и тя най-сетне се е разлистила. Клоните й бяха покрити с малки зелени листенца, макар че на светлината на луната все още изглеждаше гола.

Постоях няколко минути под дървото, загледан към Първа улица. Покрай желязната ограда минаваха и последните от зрителите на парада. Спомням си, че се зачудих дали да рискувам да си запаля една цигара. Тук никой нямаше да ме види. Тогава осъзнах, че всъщност нямам цигари — Аарън и леля Вив ми ги бяха взели по нареждане на лекаря.

Както и да е. Бях потънал в мисли и се наслаждавах на топлото време, когато видях майка и дете да бързат по улицата. Детето ме видя да стоя под дървото, посочи ме и каза нещо на майка си за «онзи мъж».

Онзи мъж.

Това ме порази и развесели. Аз бях «онзи мъж». С Лашър си бяхме разменили местата. Бях станал мъжът от градината. Бях застанал на неговото място и бях поел неговата стара роля. Без съмнение бях тъмнокосият мъж от Първа улица и моделът във всичко това, иронията ме накараха да се превия от смях.

Нищо чудно, че онзи кучи син каза, че ме обича. Сигурно беше така. Той открадна моето дете, моята жена и любима, и ме остави тук, на неговото място. Беше ми отнел живота и в замяна ме остави да обитавам като призрак неговите владения. Защо да не ме обича за всичко това?

Не зная колко време стоях там и се смях тихо в мрака, но постепенно започнах да се уморявам. Дори само стоенето ме изтощаваше.

И тогава ме заля ужасна, съкрушаваща мъка, защото ми се стори, че схемата има някакво значение, че може би през цялото време съм бъркал и те наистина са вещици. А ние всички сме обречени.

Но не, не вярвам в това.

Продължих нощната си разходка, а след това се сбогувах с всички прекрасни Мейфеър, като обещавах да ги посетя, когато се почувствам по-добре, и ги уверявах, че ще устроим още едно голямо парти в деня на Свети Патрик, само след няколко седмици.

Накрая нощта стана тиха и пуста, като всяка друга нощ в Гардън Дистрикт. Парадът сега ми се струваше още по-нереален със своята красота и пищност. Като нещо невероятно помпозно, което няма как да се е случило в сериозния свят на възрастните.

Да, като отидох да го видя, аз наистина бях победил старото чудовище. Бях накарал барабаните да замлъкнат завинаги, или поне така се надявах.

Но не вярвам, че всичко е било предначертано и планирано. Не вярвам.

Може би Аарън, с неговата пасивност и догматична непредубеденост, може да се забавлява с идеята, че всичко е било планирано — че дори смъртта на баща ми е била част от плана, а аз съм бил орисан да стана жребец за разплод за Роуан и баща на Лашър. Но аз не мога да приема това.

И не само, че не го вярвам. Просто не мога да го повярвам.

Не мога да го повярвам, защото разумът ми казва, че подобна система, в която някой диктува всеки наш ход — бил той бог или дявол, или пък нашето собствено подсъзнание, или нашите собствени тиранични гени — е просто невъзможна.

Самият живот трябва да е базиран на възможността за избор и случайността. И макар че не можем да докажем това, ние трябва да вярваме в него. Трябва да вярваме, че можем да променяме, че можем да контролираме и управляваме съдбата си.

Всичко можеше да бъде съвсем различно. Роуан можеше да откаже да помогне на онова същество. Можеше да го убие. Вероятно дори вече го е убила. Но действията й може да се обяснят и с трагичната възможност, че щом това същество се е въплътило, тя вече не е способна да го унищожи.

Отказвам да я съдя. Гневът, който чувствах към нея, вече си отиде.

Направих своя свободен избор — да остана тук, да я чакам и да вярвам в нея.

А вярата ми в нея е голяма. Без значение колко огромна и заплетена изглежда тази мрежа от събития, без значение колко прилича на формите, в които са наредени плочите и изградени балюстрадите, на повтарящия се мотив на желязната ограда, аз ще поддържам тази вяра.

Вярвам в Свободната Воля, във Всемогъщата Сила, чрез която управляваме самите себе си като синове и дъщери на справедлив и мъдър бог, дори и да не съществува някакво Висше същество. Чрез свободната воля ние можем да избираме да вършим добро на тази земя, без значение, че всички ще умрем, без да знаем къде ще идем след това и дали там ни чака някакво възмездие или сетна истина.