Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Не зная защо Аарън не може да приеме това. Той е така състрадателен, а в същото време винаги отказва да заеме конкретна позиция. Онези в Таламаска наистина са стадо маймуни, а той продължава да ме моли да ида в Англия. Това е просто невъзможно. Не бих могъл да живея с тях; те са твърде пасивни, твърде теоретично настроени.

Освен това изключително важно е да чакам Роуан тук. Все пак са минали само два месеца, а на нея вероятно ще й трябват години, за да се справи с всичко това. Тя е едва на трийсет, а днес хората на трийсет се смятат още за съвсем млади.

Тъй като я познавам като никой друг, съм убеден, че накрая ще стигне до истинската мъдрост.

Ето какво мисля за случилото се. Никога не е съществувало приковано към земята сборище от вещици Мейфеър, съглашението също е лъжа. В първото си видение аз видях добри същества, които ме изпратиха тук с надеждата да сложа край на царуването на злото.

Дали сега са ми ядосани? Дали са се отвърнали от мен заради провала ми? Или пък са приели факта, че съм уморен и съм използвал всичките възможни инструменти? Дали разбират онова, което разбирам и аз — че Роуан ще се върне и историята още не е приключила?

Не мога да знам. Но знам, че в тази къща не се спотайва никакво зло и в стаите й не бродят никакви духове. Напротив — усещам я превъзходно чиста и светла, точно каквато исках да бъде.

Порових из тавана и открих доста интересни неща. Намерих разказите на Анта и смятам, че са прекрасни. Седнах в стаята на третия етаж и ги прочетох на слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците. Усещах присъствието на Анта — не, не призрака й, а живото присъствие на жената, написала тези деликатни изречения в опит да изрази агонията си от непрестанната борба и радостта си от кратката свобода в Ню Йорк.

Кой знае какво още ще открия горе. Може автобиографията на Жулиен да е скрита под някоя греда.

Само да имах малко повече сили, само да не трябваше да върша всичко толкова бавно и вървенето да не ми костваше толкова усилия…

Разбира се, това е възможно най-красивото място за подобни обиколки. Винаги съм го знаел.

Старата розова градина се възражда с целия си блясък. Дните са вече топли. Вчера леля Вив ми каза, че винаги е мечтала да се грижи за розови храсти, когато остарее, и смята да се захване с това. Градинарят само щял да й помага по малко. Той явно помнел «старата госпожица Бел», която се грижела за розите преди, и веднага започнал да й изрежда имената на различните видове.

Мисля, че това е прекрасно и тя е щастлива тук. Аз самият предпочитам по-дивите, не така поддържани цветя. Миналата седмица, след като отново сложиха мрежите на старата веранда на Деидре и купих нов люлеещ се стол, забелязах, че орловите нокти са започнали да пълзят по дървените перила и по желязната ограда точно както в деня на пристигането ни.

В цветните лехи под красивите камелии се събуждат дивите лунничета. Събужда се и малката лантана, която наричаме бекон с яйца, заради оранжево-кафявите й цветове. Казах на градинарите да не пипат тези цветя. Нека да изглеждат диви, както преди. Защото сега моделите са твърде видими.

Имам чувството, че минавам от ромбове към правоъгълници, към квадрати, когато се разхождам наоколо. Искам да бъдат смекчени, прикрити, погълнати от зеленината, както в Гардън Дистрикт от спомените ми.

Освен това тук вече не е достатъчно усамотено. Днес, когато хората излязоха на улиците за парада по Сейнт Чарлз, за да видят шествието или просто да се порадват на карнавалните костюми, твърде много глави се обърнаха да погледнат през оградата. Не бива да е така открита.

Всъщност в тази връзка се сещам за нещо много странно, което се случи снощи.

Но нека първо разкажа накратко как мина денят, като се има предвид, че беше Марди Грас.

Всички роднини бяха дошли рано, а парадът мина по Сейнт Чарлз авеню някъде около единайсет. Райън се бе погрижил за всичко — беше сервирана голяма шведска маса в девет, а после и обяд по пладне. На отворения бар се предлагаше кафе и чай през целия ден.

Всичко беше идеално, най-вече защото не биваше да върша нищо, само от време на време слизах с асансьора, посрещах гостите, а после казвах, че съм изтощен (което не беше лъжа) и се връщах в спалнята си.

Имам ясна представа как да управлявам тази къща. Особено с помощта на Аарън и леля Вив, която се радва на всичко тук.

Гледах от верандата на горния етаж как децата тичат по улицата, играят на моравата и дори плуват. Денят беше прекрасен. Аз лично не бих се приближил за нищо на света до басейна, но беше забавно да ги гледам как се плискат и се забавляват.