Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Чудесно е, че къщата прави всичко това възможно, без значение дали Роуан е тук. Без значение дали аз съм тук.

Но някъде към пет, когато партито долу беше в разгара си, някои от децата вече спяха, а останалите чакаха шествието, с прекрасния ми покой беше свършено.

Вдигнах очи от «Война и мир» и видях, че пред мен стоят Аарън и леля Вив. Още преди да заговорят, знаех какво ще кажат. Че трябва да се облека, да хапна нещо от безсолните ястия, които Хенри приготвил специално за мен, и да сляза долу.

Трябвало поне да се разходя по булеварда, за да видя Шествието, каза леля Вив, все пак бил последният парад на Марди Грас.

Сякаш не го знаех.

Аарън предположи, че ще се радвам да видя парада след всичките тези години, пък и така съм щял да разсея мистиката, която съм си изградил около него. Той, разбира се, щял да бъде до мен през цялото време.

Не знам какво ми стана, но се съгласих.

Облякох един тъмен костюм, сложих си връзка, сресах се и потръпнах от сивите кичури. Чувствах се доста неудобно и нервен след дните, прекарани само по пижама и халат. Слязох долу, където последваха много прегръдки, целувки и топли поздравления от множеството роднини, изпълнили къщата. Възкликваха, че вече изглеждам много по-добре и прочие отегчителни и доброжелателни забележки.

Майкъл, сърдечноболният. Бях се задъхал само от слизането по стълбите!

Както и да е, към шест и половина тръгнах бавно към булеварда заедно с Аарън. Леля Вив бе избързала напред с Беа и Райън, заедно с цял легион роднини. Вече се чуваше диаболичната каденца на барабаните, сякаш шествието съпровождаше осъдена вещица към кладата.

Всичко това бе много омразно за мен, мразех и гледката на светлините нагоре по булеварда, но знаех, че Аарън е прав. Трябваше да го видя. Пък и не се страхувах наистина. Чувствах само омраза. Страхът е нещо друго. Бях съвсем спокоен.

Тълпата не беше гъста, защото вече бе краят на деня и на целия празник, така че лесно си намерихме удобно местенце, на което тревата бе силно отъпкана и осеяна с боклуци. Аз се облегнах на един стълб и стиснах ръце зад гърба си. В същия момент се зададе първата платформа.

Беше страховито, също както в детството ми. Огромните полюшващи се платформи от папиемаше се спускаха бавно по булеварда над главите на възбудената тълпа.

Спомних си как баща ми ми се караше, когато бях на седем. «Майкъл, не разбираш ли, че няма от какво да се плашиш? Трябва да преодолееш този страх от парадите.» И беше прав, разбира се. По онова време се страхувах ужасно от тях, бях направо ревльо. Но скоро го преодолях. Или поне се научих да прикривам страха си.

Е, какво видях сега, когато носачите маршируваха и подскачаха по булеварда с красивите димящи факли, а тътенът на барабаните се засили с приближаването на първия голям училищен оркестър?

Просто един луд и красив спектакъл, нали така? Вече беше много по-добре осветен заради силните улични лампи и старите факли бяха включени единствено заради традицията. Момчета и момичета танцуваха на ритъма на барабаните — просто красиви, ясни младежки лица.

После се зададе платформата на Краля. Разнесоха се викове и смехове. Голям хартиен трон с разкошна украса, а мъжът на него изглеждаше доста изискано с красивата си корона, маска и дълга перука на букли. Беше облечен в кадифе и размахваше скиптъра си с такава величественост, сякаш не представляваше най-нелепата гледка на целия свят.

Да, безобидно, всичко си беше съвсем безобидно. Не беше нито мрачно, нито ужасяващо и никой нямаше да бъде екзекутиран. Малката Мона Мейфеър внезапно ме дръпна за ръката. Искаше да я вдигна на раменете си. Татко й казал, че е уморен.

«Разбира се», отвърнах аз. Вдигането и настаняването й на раменете ми беше много трудно за сърдечноболен като мен, но се справих и тя явно си прекара много добре. Крещеше с цяло гърло и посягаше към фалшивите дрънкулки, които валяха от преминаващите платформи.

«Какви красиви платформи, също като онези от детството ни — рече Беа. — Без никакви механични или електрически джаджи. Просто красиви натруфени изкуствени дървета, птици и цветя, увити изискано в блестящо фолио.» Хората от свитата бяха маскирани и облечени в коприна и хвърляха усилено дребните украшения към морето от вдигнати ръце.

Най-сетне се свърши. Марди Грас приключи. Райън помогна на Мона да слезе от раменете ми и я сгълча, че ме е притеснила. Аз му казах, че ми е било приятно.

Тръгнахме бавно назад. Двамата с Аарън вървяхме накрая. И тогава, когато всички влязоха в къщата, за да пият шампанско и да танцуват, се случи нещо странно.