Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Колкото до издръжката му, получавал картбланш за пълен достъп до богатството на Роуан. С други думи, можел да има колкото пари пожелае, без ограничения.

Майкъл не каза нищо.

Райън го увери, че е готов да изпълни и най-малкото му желание, че инструкциите на Роуан били категорични и изчерпателни и „Мейфеър и Мейфеър“ били готови да ги изпълнят до последната подробност. Когато Майкъл бил в състояние да се прибере у дома, те щели да се погрижат да му осигурят нужния комфорт.

Майкъл дори не чу следващите му думи. Нямаше нужда да обяснява на него, или на когото и да било, пълната ирония на този обрат на събитията, нито че мислите му се лутат в непрогледна мъгла и отново и отново се връщат към събитията и превратностите в живота му, още от най-ранното му детство.

Когато затваряше очи, той ги виждаше отново — сред пламъци и дим. Вещиците Мейфеър. Чуваше биенето на барабаните, усещаше вонята на огньовете, чуваше пискливия смях на Стела.

После отново се отнасяше.

А след това покоят се завръщаше и той бе отново в ранното си детство. Вървеше по Първа улица в онази отдавнашна нощ на Марди Грас. Стискаше ръката на майка си и си мислеше: „О, каква красива къща“.

По някое време Райън спря да говори и просто седеше мълчаливо и го гледаше. Явно го тормозеха много въпроси, които се страхуваше да изрече. Майкъл го попита дали семейството е против той да остане в къщата. Дали искат да се откаже от нея.

Райън отвърна, че изобщо нямали нищо против. Надявали се Майкъл да живее в къщата. Надявали се и Роуан да се върне и може би дори отново да се съберат… И млъкна, сякаш изгубил мисълта си. Беше объркан и очевидно силно притеснен. След малко каза с надебелял глас, че семейството „просто не може да разбере какво се е случило“.

Майкъл веднага се сети за вероятното обяснение. Представяше си от някаква хладна дистанция как би могъл да каже това-онова, за да подхрани старите семейни легенди; например някакви неясни споменавания за тринайсетата, за вратата и за мъжа. С години щяха да говорят за това на вечери, на градински събирания и на погребения. Но беше немислимо. Всъщност беше изключително важно да не споменава нищо подобно.

И тогава се чу да казва, и то с голяма увереност: „Роуан ще се върне“. А после замълча.

Рано на другия ден Райън дойде отново. Майкъл го помоли леля Вив да се премести в къщата, ако желае. Не виждал причина да живее сама в апартамента на булеварда. Щял да е много щастлив, ако и Аарън се премести при него.

Райън се впусна в пространна адвокатска реч, че къщата е на Майкъл и нямало нужда да иска разрешение или одобрение на своите желания по отношение на имота. А след това добави, че той трябвало да разчита на него „за абсолютно всичко“.

Накрая, в настъпилата тишина, Райън най-после не издържа. Каза, че не можел да разбере с какво той или семейството са разочаровали Роуан. Тя започнала да изтегля огромни суми от техните ръце. Плановете за медицинския център били замразени. Просто не можел да разбере какво става.

Майкъл отвърна:

— Вината не е ваша и нямате нищо общо с това. — После замълча. Райън седеше тихо, очевидно засрамен от изблика си. Изглеждаше объркан и наранен, затова Майкъл добави: — Тя ще се върне. Ще видиш. Не е свършило.

На десети февруари го изписаха от болницата. Все още беше много слаб, което го вбесяваше, но сърдечният му мускул показваше забележително подобрение. Като цяло здравето му беше добро и той отпътува към Първа улица с черната лимузина на Аарън.

Шофьорът беше чернокож на име Хенри, който щеше да живее в гарсониерата зад дъба на Деидре, за да се грижи за Майкъл.

Денят бе ясен и топъл. След Коледа бе застудяло много и последваха поройни дъждове, но сега времето се беше оправило и много приличаше на пролет — розовите и червени азалии цъфтяха из целия имот. Сладката маслина си бе върнала красивите зелени листа, а и дъбовете вече се разлистваха.

Хенри каза, че всички били щастливи, защото Марди Грас наближавал и парадите щели да започнат скоро.

Майкъл се разходи в градината. Всички мъртви тропически растения бяха изкоренени, но от измръзналите стволове на банановите дръвчета вече растяха нови листа. Дори гардениите се бяха съживили, освобождаваха се от сбръчканите кафяви листа и се покриваха с нова сияйна зеленина. Миртите все още бяха голи, но това и трябваше да се очаква. Камелиите покрай предната част на оградата бяха покрити с тъмночервени цветове. Големите, подобни на наденички цветове на магнолиите, наскоро бяха окапали и плочите бяха осеяни с големи розови листенца.