Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Самата къща блестеше от чистота и бе изрядно подредена.

Леля Вивиан бе заела стаята на Карлота, а Еужения все още се помещаваше в самия край на втория етаж, близо до кухненското стълбище. Аарън спеше във втората спалня в предната част, която навремето бе принадлежала на Милата Мили.

Майкъл не искаше да се връща в предишната стая и затова бяха подготвили старата господарска спалня за него. Тя беше тиха и приканваща — дори дървеното легло с високата табла, в което бе умряла Деидре, сега бе покрито с бели завивки и възглавници. Особено му хареса малката северна веранда, където можеше да сяда до масичката от ковано желязо и да гледа към улицата.

Много хора дойдоха да го видят. Беа пристигна с Лили, а после дойдоха Сесилия, Кланси и Пиърс. Рандъл дойде с Райън, който носеше някакви документи за подпис. И други го посетиха, но му беше трудно да си спомни имената им. Понякога говореше с тях, друг път — не. Аарън се грижеше да ги посрещне. Леля Вивиан също беше много добра в това.

Но той виждаше колко обезпокоени са братовчедите. Бяха някак смирени, сдържани и преди всичко — озадачени. Чувстваха се неудобно в къщата, дори понякога малко нервни.

Но с Майкъл не беше така. Къщата беше празна и чиста, а за него това бе достатъчно. Познаваше всички поправки по нея; всеки нюанс на използваните бои, всяко късче подменен гипсов орнамент или дървена украса. Тя бе най-голямото му дело, чак до новите медни тръби и подовете от борова дървесина, които лично бе циклил и лакирал. Тук се чувстваше добре.

— Радвам се, че вече не носиш онези ужасни ръкавици — каза Беатрис, когато дойде за втори път една неделя. Седяха в спалнята му.

— Не, вече не ми трябват — отвърна Майкъл. — Странно е, но след инцидента в басейна ръцете ми отново си станаха нормални.

— Значи вече нямаш видения?

— Не. Може би така и не използвах правилно силата си. Може би не съм я използвал навреме. Затова ми е била отнета.

— На мен ми звучи като благословия — каза Беа, опитвайки се да прикрие объркването си.

— Вече няма значение — рече Майкъл.

Аарън срещна Беатрис на вратата, а точно тогава той случайно бе на върха на стълбището и чу какво си казаха.

— Той изглежда десет години по-стар — рече Беа. Плачеше и умоляваше Аарън да й обясни как се е случила тази трагедия. — Вече вярвам, че къщата е прокълната и в нея има нещо зло. Не биваше да се нанасят тук. Трябваше да ги спрем. Трябваше да ги накараме да се махнат от нея.

Майкъл се върна в спалнята си и затвори вратата.

Погледна се в огледалото на старата тоалетка на Деидре и реши, че Беа е права. Наистина изглеждаше по-стар. Не бе забелязал сивото по слепоочията си. Виждаха се сиви кичури и по цялата му коса. Май по лицето му се бяха появили още бръчки. Особено около очите.

Внезапно се усмихна. Дори не бе забелязал какво е облякъл този следобед. Носеше тъмно сатенено домашно сако с кадифени ревери. Беа му го бе изпратила в болницата. Представете си само, Майкъл Къри, момчето от Айриш Ченъл, с такова сако. То подхождаше на Максим де Уинтър от Мандърлей.

Повдигнал вежда, той се усмихна меланхолично на образа си в огледалото. Сивото по слепоочията му придаваше… достопочтен вид.

— Е биен, мосю — каза той, като се опитваше да наподоби гласа на Жулиен, когото бе срещнал на улицата в Сан Франциско. Дори изражението му се беше променило — в него се долавяше и нещо от жулиеновото примирение.

Разбира се, това бе неговият Жулиен. Жулиен, когото бе видял в автобуса и когото Ричард Леуелин бе сънувал. Не дяволито-усмихнатият Жулиен от портрета, или пък зловещо смеещият се Жулиен от тъмното адско място, изпълнено с огън и дим. Това място всъщност не съществуваше.

Слезе по стълбите бавно, както лекарят му бе препоръчал, и влезе в библиотеката. Не беше сядал на писалището още откакто бяха прибрали нещата на Карлота от него.

„Роуан не само, че знае, че я чакам, но и иска да я чакам. Точно затова ми остави къщата. Това е нейният начин да ме помоли да остана тук и да продължавам да вярвам в нея.

Най-големият ми страх сега е, че онова ненаситно същество може да я нарани. Ще се стигне до момента, в който вече няма да има нужда от Роуан и ще се опита да се отърве от нея. Мога само да се надявам и моля, че тя ще го унищожи преди този момент да настъпи, въпреки че колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам колко трудно ще е за нея да стори това.

Тя все се опитваше да ме предупреди, че у нея дреме потенциал за зло, който аз не притежавам. Разбира се, не съм толкова невинен, за какъвто ме смяташе. А и тя не е наистина зла. Но е изключителен учен. Влюби се в клетките на това същество, знам, че е така, от чисто научна гледна точка. Тя го изучава. Изучава организма му и това как функционира в нашия свят. Явно се опитва да разбере дали наистина е подобрена версия на човешко същество, и ако е така, в какво се изразява това подобрение и как то може да бъде използвано за добро.