Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Заедно започнахме пътуването, заедно възнамерявам и да го довършим — заяви тя. Изглежда, подозираше, че двамата с шута крием нещо от нея.

— Тогава какво предлагаш — смирено попитах аз.

— Каквото предложих отначало. Ще тръгнем по стария път, който навлиза в гората. Изглежда, че отговаря на този, който е нарисуван на картата. До края му едва ли има повече от два дни. Особено ако тръгнем веднага.

И без повече обсъждания стана и поведе джепите.

— Е, тръгвайте — изсумтя Кетъл и почти заподозрях, че й се иска да ни подкара като непослушни овце. Ала ние покорно закрачихме след животните и оставихме Славея и старицата да ни последват.

Същата вечер двамата с шута излязохме от топлата шатра и отидохме с Нощни очи. Кетъл и Кетрикен се съмняваха, че постъпваме разумно, ала аз ги уверих, че ще съм много предпазлив. Шутът обеща да не ме изпуска от поглед. Старицата не каза нищо. Явно все още ни смятаха за идиоти, но въпреки това ни пуснаха. Славея намусено мълчеше, ала тъй като не бяхме разговаряли, предположих, че има друга причина за раздразнението й. Докато се отдалечавахме, Кетрикен тихо каза: „Пази ги, вълчо“ и Нощни очи й отговори с размахване на опашка.

Вълкът бързо ни поведе по залесените склонове. В дъбовата гора имаше широки поляни. Забелязах следи от глигани, но за щастие не срещнахме нито един. Скоро вълкът уби два заека, които благосклонно ми позволи да нося. Докато се връщахме към лагера, стигнахме до поток. Водата беше ледена и сладка и единият бряг гъсто бе обрасъл с мокриш. С шута заопипвахме в подмолите за риба, докато ръцете ни не замръзнаха. Когато измъквах от водата последната риба, размахващата й се опашка плесна възторжения вълк. Той отстъпи назад и обидено изръмжа. Шутът закачливо загреба шепа вода и го напръска. Нощни очи скочи, широко раззинал челюсти. След секунди и тримата водехме битка, но аз бях единственият, който се пльосна в потока, след като Нощни очи се хвърли върху мен. Шутът и вълкът се заливаха в смях, докато се измъквах навън, мокър и вледенен. Присъединих се към тях. Не си спомнях кога за последен път съм се смял с глас на нещо толкова простичко. Прибрахме се в лагера късно, но с прясно месо и риба.

Пред шатрата гореше слаб огън. Кетъл и Славея вече бяха направили овесена каша, но старицата предложи да сготви прясната храна. Славея ме зяпаше, така че попитах:

— Какво има?

— Как се намокри?

— О, паднах в потока, докато ловяхме риба. Нощни очи ме бутна. — Сръгах го с коляно. Той престорено се опита да захапе крака ми.

— И шутът ли падна?

— Пръскахме се с вода — признах аз. Усмихнах й се, но тя не ми отговори, а презрително изсумтя. Свих рамене и влязох в шатрата. Кетрикен вдигна поглед от картата, но не каза нищо. Затършувах в раницата си и извадих сухи, макар и не чисти дрехи. Тя седеше с гръб към мен и аз бързо се преоблякох. Бяхме свикнали да не обръщаме внимание на такива неща.

— Фицрицарин — ненадейно ме повика тя с глас, който настояваше за вниманието ми.

Навлякох си ризата и я закопчах.

— Да? — Приближих се и приклекнах до нея, като си мислех, че иска да се посъветва за пътя. Кралицата обаче отпусна картата и се обърна към мен. Сините й очи срещнаха моите.

— Ние сме малка група и всички зависим един от друг — рязко заяви Кетрикен. — Всички конфликти помежду ни само помагат на нашите врагове.

Зачаках, ала тя не продължи.

— Не разбирам защо го казваш — отвърнах смирено.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Точно както се опасявах. И може би изобщо не биваше да го казвам. Славея се измъчва заради вниманието ти към шута.

Онемях. Кетрикен ме прониза с поглед, после се извърна.

— Славея е убедена, че шутът е жена и че тази вечер си имал среща с нея. И е огорчена, че толкова презрително си я отблъснал.

Отново си възвърнах дар слово.

— Ваше величество, аз не презирам госпожа Славея. — Яростта ми ме караше да се държа официално. — Всъщност тя избягваше компанията ми и се държеше на разстояние, откакто узна, че съм осезател и съм обвързан с вълка. Тъй като уважавам нейните желания, аз не й налагах приятелството си. Що се отнася до твърденията й за шута, вие естествено трябва да ги намирате също толкова смешни, колкото и аз.

— Трябва ли — тихо ме попита Кетрикен. — Мога да кажа само, че той не е мъж като другите.

— Не мога да не се съглася с вас. Не съм виждал друг като него.

— Не можеш ли да проявяваш известна любезност към нея, Фицрицарин? — Изведнъж избухна кралицата. — Не те моля да я ухажваш, а само да не я караш да се измъчва от ревност.