Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Тогава смяташ ли, че ние с Моли сме обречени да ни отнемат Копривка за трона на Шестте херцогства?

— Копривка. Знаеш ли, името ми харесва. Много ми харесва.

— Не отговори на въпроса ми.

— Пак ме попитай след двайсет години. Когато погледнеш назад, тези неща са много по-лесни. — Той се обърна към мен и разбрах, че няма да каже нищо повече по тази тема. Опитах друга.

— Значи си изминал целия този път, за да не допуснеш Шестте херцогства да бъдат превзети от алените кораби?

Той ме изгледа странно, после удивено се усмихна.

— Така ли го виждаш? Че правим всичко това, за да спасим твоите Шест херцогства? — Кимнах и шутът поклати глава. — Фиц, Фиц. Дойдох, за да спася света. Завладяването на Шестте херцогства от алените кораби е само първото камъче от лавината. — Той дълбоко си пое дъх. — Зная, че пиратите ти изглеждат истинска напаст, но мъките, които причиняват на твоя народ, не са повече от цирей на задника на света. Ако всичко се свеждаше до това, ако те бяха просто шайка варвари, превземащи земя от други, нямаше да е нищо необичайно. Не. Те са първата капчица отрова, която се разлива в потока. Може ли да ти кажа нещо, Фиц? Ако паднем, отровата ще се разпространи бързо. Претопяването пуска корени като обичай, не, като развлечение за знатните. Виж Славен и неговото „кралско правосъдие“. Той вече му се поддаде. Отдава се на плътските наслади на опиатите и погубва душата си с жестоките си забавления. Да, и предава болестта на околните, докато те престанат да изпитват удоволствие от безкръвните състезания, докато игрите станат забавни само ако резултатът е отнемане на човешки живот. Разпространява се робството, защото щом може да отнемеш човешки живот за удоволствие, не е ли по-разумно да го направиш за изгода?

Докато говореше, гласът му придобиваше сила и страст. Шутът внезапно млъкна и захлупи лице в коленете си. Поставих ръка на рамото му, ала той само поклати глава. След малко се изправи.

— Говоренето ми е по-уморително от ходенето. Слушай ме добре, Фиц. Колкото и да са страшни, пиратите с алените кораби са просто аматьори. Имал съм видения, в които те побеждават. Гарантирам ти, че сега не сме в този цикъл.

Шутът с въздишка се надигна и ми протегна ръка. Хванах я и продължихме. Беше ми дал много за мислене и почти не разговарях. Възползвах се от полегатия склон, за да вървя край пътя, вместо по него. Той не се оплакваше от неравната повърхност.

Колкото по-надолу се спускахме, толкова по-топло ставаше и толкова по-гъста бе растителността. Вечерта теренът дотолкова се беше изравнил, че не само успяхме да опънем шатрата извън пътя, но и на известно разстояние от него. Преди да си легнем показах на Кетъл своето решение на проблема и тя доволно кимна. И незабавно започна да подрежда нова загадка. Спрях я.

— Мисля, че тази нощ няма да имам нужда от това. С нетърпение очаквам наистина да се наспя.

— Нима? Тогава не очаквай повече да се събудиш.

Смаях се.

Тя продължи да реди камъчетата.

— Ти си сам срещу трима и тези трима са котерия — отбеляза старицата. — И е възможно всъщност да са четирима. Щом братята му са умели, Славен най-вероятно също притежава тази способност. С помощта на другите може да се научи да им дава силата си. — Тя се наведе към мен и сниши глас, макар че всичките ни спътници бяха заети с различни задачи. — Известно ти е, че с Умението може да се убива. Смяташ ли, че той не иска да ти стори същото, каквото искаш да му сториш ти?

— Но нали ще спя далеч от пътя… — започнах аз.

— Силата на пътя е като вятъра, който еднакво брули всички ни. Злите желания на една котерия са като стрела, която е насочена само към теб. Освен това не можеш да спиш и да не се тревожиш за жената и детето. А всеки път щом си помислиш за тях, котерията може да ги види през твоите очи. Трябва да ги изхвърлиш от ума си.

Наведох глава над играта.

На другата сутрин се събудих от трополенето на дъжд по кожите на шатрата. Известно време лежах и го слушах, благодарен, че не е сняг. И все пак не ми беше приятна перспективата цял ден да вървя под дъжда. Усетих, че и другите се събуждат, с яснота, каквато не бях имал от дни. Чувствах се почти отпочинал.

— Вчера сме преминали от зимата в пролетта — сънено отбеляза Славея.

Шутът се размърда до мен и измърмори:

— Типично за менестрелите. Преувеличават всичко.

— Виждам, че се чувстваш по-добре — отвърна Славея.

Нощни очи провря муцуна в шатрата. От зъбите му висеше окървавен заек. „И ловът е по-добър.“