Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Славея ме зашлеви и главата ми отскочи от удара й. Погледнах я смаяно. Усетих вкус на кръв от мястото, където зъбът ми се беше забил в бузата. Тя отново замахна и тогава разбрах, че не ме е зашлевила. Побързах да отстъпя и когато юмрукът й прелетя покрай мен, я хванах за китката.

— Спри — гневно извиках аз.

— Ти спри! — Задъхано отвърна певицата. — И накарай и нея да престане! — Тя сърдито посочи към шута, който все още стоеше на камъка си, замръзнал в изкусно подражание на статуя. Нито дишаше, нито мигаше. Но пред погледа ми бавно се наклони и започна да пада.

Очаквах да направи кълбо напред и да скочи на крака, както често забавляваше публиката в двора на крал Умен. Вместо това шутът се просна на тревата и остана да лежи неподвижно.

Вцепених се, после се втурнах към него. Хванах го под мишниците и го измъкнах от черния кръг. Някакъв инстинкт ме накара да го отнеса на сянка и да го облегна на дънера на един дъб.

— Донеси вода — изръмжах на Славея. Тя мигом престана да се мръщи, изтича при джепите и се върна с един мях.

Притиснах пръсти към шията му — имаше пулс. Но клепачите му бяха притворени и лежеше като замаян. Потупах го по бузата. После извадих запушалката на меха и полях лицето му. Известно време нямаше никаква реакция, но накрая шутът ахна, изплю вода и рязко се надигна. Очите му бяха празни. Погледът му срещна моя и той безумно се ухили.

— Какви хора! Какъв ден! Беше представянето на дракона на Риълдър и той ми беше обещал, че ще ме вземе да полетя…

Шутът свъси вежди и смутено се огледа. — Избледнява като сън и оставя след себе си само сянка…

Дойдоха Кетрикен и Кетъл и Славея набързо им разказа какво се е случило, докато аз помагах на шута да пийне вода. Когато певицата свърши, Кетрикен се намръщи.

— Белия пророк и Катализатора — отвратено извика Кетъл. — По-добре ги наричайте Шута и Идиота! Той няма никакъв опит! Как ще се пази от котерията?

— Знаеш ли какво стана — прекъснах я.

— Аз… ами, не, разбира се. Но се досещам. Камъкът, върху който се е покатерил той, трябва да е бил камък на Умението, също като пътя и стълбовете. И този път някак си е хванал и двама ви със силата си.

— Знаеше ли, че е възможно? — Не я изчаках да отговори. — Защо не ни предупреди?

— Не знаех — отвърна тя и виновно прибави: — Само подозирах и не смятах, че някой от двама ви ще е толкова глупав, че да…

— Няма значение — обади се шутът, засмя се и се изправи. — О, от години не съм изпитвал такова нещо. От малък. Увереността, силата. Кетъл! Искаш ли да чуеш думите на Белия пророк? Тогава чуй това и се възрадвай като мен. Ние не само сме там, където трябва, ние сме тогава, когато трябва. Всички точки съвпадат, ние все повече се приближаваме до центъра на мрежата. Ние с теб. — Шутът обгърна лицето ми с длани и притисна чело към моето. — Ние дори сме онези, които трябва! — Той ме пусна и се завъртя. Направи кълбото, което бях очаквал преди малко, скочи на крака, дълбоко се поклони и отново възторжено се засмя. Всички го зяпахме смаяно.

— Ти си в огромна опасност — строго му каза Кетъл.

— Зная — искрено отвърна той и прибави: — Както казах. Точно там, където трябва. — Шутът замълча, после ме попита: — Видя ли короната ми? Нали беше великолепна? Чудя се дали ще мога да я издялам по памет.

— Видях петльовата корона — бавно отвърнах аз. — Но не зная какво да мисля за всичко това.

— Не знаеш ли? — Той наклони глава и съчувствено ми се усмихна. — О, Фицчо, скъпи, щях да ти го обясня, ако можех. Не че искам да го пазя в тайна, но тези тайни не се поддават на разкриване с думи прости. Ще ми се довериш ли?

— Ти отново си жив — удивено казах аз. Не бях виждал такава светлина в очите му, откакто бе карал крал Умен да реве от смях.

— Да — потвърди шутът. — И когато свършим, ти също ще си възвърнеш радостта, обещавам ти.

Трите жени ни наблюдаваха гневно. Когато видях яростта на лицето на Славея, укоризненото изражение на Кетъл и раздразнението на Кетрикен, не успях да скрия усмивката си. Шутът захихика зад мен. И колкото и да се опитвахме, не можахме да им обясним точно какво се е случило.

Кетрикен извади двете карти и внимателно ги разгледа. Кетъл настоя да ме придружи, когато се върнах със своя пергамент при централния стълб, за да сравня йероглифите. Имаше няколко еднакви знака, но кралицата знаеше само един от тях. Камък. Когато неохотно предложих да проверим дали тази колона няма да ме пренесе като предишната, Кетрикен категорично забрани. Срам ме е да призная, че това много ме облекчи.