Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Стиснах устни и овладях чувствата си, за да отговоря учтиво.

— Както винаги, милейди, аз ще й предложа своето приятелство. Напоследък тя не проявява признаци, че го желае. Но що се отнася до това, аз не презирам нито нея, нито никоя друга жена. Сърцето ми отдавна принадлежи на друга. Все едно да се каже, че вие ме презирате, защото сърцето ви принадлежи на милорд Искрен.

Кетрикен ме стрелна със странно сепнат поглед. За миг като че ли се смути. После сведе поглед към картата, която все още държеше.

— Точно както се боях. Само още повече влоших положението. Ужасно съм уморена, Фиц. Сърцето ми се къса от отчаяние. Мрачното настроение на Славея е като пясък, който драска разранената ми плът. Просто се опитах да оправя нещата между вас. Извинявай, ако съм се натрапила. Но ти си красив младеж и не за последен път ще имаш такива проблеми.

— Красив ли — едновременно скептично и горчиво се засмях аз. — С това обезобразено лице и измъчено тяло? Най-страшният ми кошмар е, че когато ме види, Моли ужасено ще се извърне от мен. Красив! — Завъртях глава. Гърлото ми изведнъж се бе свило и не можех да продължа. Не че толкова скърбях за предишния си вид, колкото се боях, че Моли някой ден трябва да види белезите ми.

— Фиц — тихо каза Кетрикен. С глас на приятелка, не на кралица. — Казвам ти го като жена. Въпреки белезите си ти съвсем не си такова чудовище, за каквото, изглежда, се смяташ. Все още си красив младеж и това няма нищо общо с лицето ти. И ако сърцето ми не принадлежеше на Искрен, нямаше презрително да те отблъсна. — Тя протегна ръка и прокара студените си пръсти по стария белег на бузата ми, сякаш с докосването си можеше да го изличи. Сърцето ми се разтуптя в гърдите — ехо на Искреновата любов към нея, усилено от благодарността ми за думите й.

— Вие напълно заслужавате любовта на краля, милейди — казах й.

— О, не ме гледай с неговите очи — мрачно отвърна Кетрикен, рязко се изправи, притисна картата към гърдите си като щит и излезе от шатрата.

За разлика от пътя на Умението, този, по който поехме на другия ден, бе подложен на всички капризи на времето. Несъмнено някога беше бил важна търговска артерия, но сега гората го беше превърнала в тясна пътека. Макар че за мен не представляваше почти никакво усилие да вървя по път, който не заплашва всеки момент да ми открадне ума, другите мърмореха заради могилките, стърчащите от земята корени, падналите клони и другите препятствия. Аз пазех мислите си за себе си и се радвах на дебелия мъх, който покриваше древния калдъръм, на сянката на разлистващите се, надвиснали над пътя дървета и на животните, които от време на време притичваха из гъсталаците.

Нощни очи бе в стихията си, избързваше напред, после се връщаше при нас и решително следваше Кетрикен. След това пак запрашваше пред кервана. По някое време се появи при нас с шута и провесил език, ни съобщи, че тази вечер сме щели да ходим на лов за диво прасе, защото наоколо имало много следи. Предадох думите му на шута.

— Аз не съм изгубил никакви диви прасета и няма да ходя на лов за тях — надуто отвърна той. Бях съгласен с него. Сакатият крак на Бърич ме караше да се отнасям предпазливо към тези въоръжени с бивни животни.

„Зайци — предложих на Нощни очи. — Да идем на лов за зайци.“

„Зайци за зайци“ — презрително изсумтя той и пак изчезна.

Не обърнах внимание на обидата. Денят беше приятно прохладен и уханията на зелената гора ми напомняха за родния дом. Кетрикен ни водеше, потънала в собствените си мисли, а Кетъл и Славея вървяха след нас, увлечени в разговор. Старицата все още се движеше по-бавно, макар че от началото на пътуването ни силите и енергията й като че ли се бяха увеличили. Ала двете бяха доста далеч зад нас, когато тихо попитах шута: