Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Шутът седна на одеялото си.

— Наистина ли предлага да си го поделим?

„Моята плячка е и твоя, малки братко.“

Прониза ме ревност, щом го чух да нарича шута „братко“. „Особено след като тази сутрин вече си изял два ли?“ — саркастично го попитах аз.

„Никой не те е карал цяла сутрин да се излежаваш.“

Замълчах за миг, после се извиних: „Напоследък не съм ти много добър спътник.“

„Знам. Вече не сме само двамата. Сега сме в глутница.“

„Прав си — смирено се съгласих. — Но тази вечер мисля да дойда на лов с теб.“

„Ако иска, и онзи без мирис може да дойде. Ако опита, сигурно ще се окаже добър ловец, защото миризмата му няма да го издава.“

— Той не само ти предлага да си поделите месото, но и те кани довечера на лов с нас.

Очаквах, че шутът ще отклони предложението. Дори в Бък той никога не бе проявявал склонност към лов. Ала той тържествено погледна Нощни очи и му рече:

— За мен ще е чест.

Когато тръгнахме, вървях край пътя и се чувствах по-добре. На закуска шутът лакомо се беше натъпкал и сега изглеждаше почти като едно време. Крачеше по пътя, но недалеч от мен, и през целия ден весело разговаряхме. Всички като че ли бяхме облекчени от по-топлото време. Лекият дъжд скоро отстъпи място на колебливо слънце и от земята започна да се надига благоуханна пара. Единствено постоянното ми безпокойство за безопасността на Моли и гризящият ме страх, че всеки момент Уил и другите могат да нападнат ума ми, ми пречеше да се насладя на деня. Кетъл ме бе предупредила да не позволявам на мислите си да се съсредоточават върху тези проблеми, за да не привлека вниманието на котерията. Затова носех страха си в себе си като студен черен камък и решително си повтарях, че не мога да направя абсолютно нищо.

През целия ден ми хрумваха странни неща. Не можех да видя цветна пъпка, без да се зачудя дали Моли е щяла да я използва за аромат или за цвят в работата си. Питах се дали Бърич е също толкова добър с дърварската, колкото и с бойната брадва и дали това ще е достатъчно, за да ги спаси. Щом знаеше за тях, Славен щеше да прати ратници да ги търсят. Дали можеше да е научил за съществуването им, без да му е известно точно къде се намират?

— Престани — скара ми се Кетъл. Сепнах се. Шутът любопитно ни погледна.

— Какво да престана?

— Стига си мислил за тези неща. Знаеш какво искам да кажа. Ако си мислеше за нещо друго, нямаше да мога да вървя след теб.

Подчиних се и неохотно се съсредоточих върху играта.

— Така е по-добре — тихо одобри старицата.

— Какво правиш тук при мен — внезапно я попитах аз. — Мислех, че със Славея водите джепите.

— Стигнахме до разклон. И до нов стълб. Преди да продължим искаме кралицата да ги види.

Двамата с шута забързахме напред. Заварихме певицата да седи на каменен парапет край пътя. Джепите лакомо пасяха. Разклонът беше обозначен с голям павиран кръг, заобиколен от тревиста морава. В средата му се издигаше висок монолит. Очаквах да е покрит с мъх и лишеи. Ала черният камък бе гладък и чист, освен праха, донесен от вятъра и дъжда. Заразглеждах йероглифите, а шутът започна да обикаля наоколо. Зачудих се дали някой от тези знаци съответства на символите, които бях преписал от стаята в кулата. Изведнъж шутът възкликна:

— Тук някога е имало селище!

Видях какво има предвид. Тревата покриваше стари калдъръмени тротоари. Наблизо минаваше широк прав път, който завиваше към дърветата. Обгърнати от мъх и пълзящи растения порутени стени бяха единственото, оцеляло от къщите и дюкяните. Шутът откри голям каменен блок и се покатери върху него, за да се огледа.

— Градът май е бил доста голям.

Това беше логично. Щом този път беше представлявал такава търговска артерия, каквато бях видял със силата на Умението си, бе съвсем естествено на всеки кръстопът да възникне град или тържище. Представих си го в ясен пролетен ден, когато фермерите носят пресни яйца и свежи зеленчуци в града, тъкачите окачват новата си стока, за да изкушават купувачите, и…

За миг кръгът около стълба се оживи от хора. Видението започна и свърши. Единствено благодарение на черния камък хората се смееха и жестикулираха. Младо момиче с венец от зелени лозови клонки вървеше през навалицата и очевидно търсеше някого. Кълна се, че ме видя и ми намигна. Стори ми се, че чух да ме викат, и се обърнах. На един подиум стоеше фигура в дълга златотъкана дреха. Жена. Носеше позлатена дървена корона, украсена с изкусно резбовани и боядисани петльови глави и опашки. Скиптърът й представляваше просто перушина за обиране на прах, ала тя царствено го размахваше, докато издаваше някаква заповед. В кръга около мен хората изреваха от смях. Можех само да зяпам ледено бялата й кожа и безцветните й очи. Тя гледаше право към мен.