Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

И зачака. Отчаяно ми се прииска да не съм започвал този спор.

— Знаеш, че те обичам — неохотно признах накрая. — След всичко, което преживяхме, защо изобщо трябва да питаш? Но аз те обичам като мъж — мъж… — Тук шутът отново направи сладострастна физиономия. После очите му блеснаха и разбрах, че ще направи нещо ужасно.

Той скочи върху един повален дънер, триумфално погледна Славея и драматично извика:

— Фиц каза, че ме обича! И аз го обичам! — След това с див смях слезе на земята и затича напред по пътеката.

Прокарах пръсти през косата си и бавно прескочих дънера. Чух смеха на Кетъл и ядосаните забележки на Славея. Мълчаливо закрачих през гората. Искаше ми се да съм проявил благоразумието да си държа устата затворена. Бях убеден, че певицата кипи от ярост. Не стига, че напоследък почти не ми говореше. Бях приел, че намира моето Осезание за нещо като извращение. Тя не бе първата, която се плашеше от мен, и поне проявяваше известна търпимост. Ала сега гневът й щеше да придобие по-личен оттенък. Още една загуба от малкото, което ми беше останало. Отчасти ми липсваше близостта, която известно време бяхме изпитвали един към друг. Липсваше ми това да спим, притиснали гръб до гръб, или ненадейно да ме хваща за ръка, докато вървим заедно. Мислех, че съм затворил сърцето си за такива човешки потребности, но изведнъж тази проста топлота ужасно започна да ми липсва.

И като че ли това беше отворило дупка в стените ми, внезапно си помислих за Моли. И за Копривка. За това, че заради мен ги заплашва опасност. Сърцето ми се сви. Не биваше да мисля за тях. С нищо не можех да им помогна. Нямаше как да ги предупредя, без да ги издам. Нямаше как да стигна при тях преди хората на Славен. Можех само да се надявам на Бърич и на това, че Славен не знае къде са те.

Прескочих едно тясно ручейче и видях, че шутът ме чака на отсрещния бряг. Той мълчаливо закрачи до мен. Веселото настроение като че ли го бе напуснало.

Казах си, че самият аз не зная къде са Моли и Бърич. О, знаех името на съседното село, но стига да го пазех за себе си, те бяха в безопасност.

— Каквото знаеш ти, мога да зная и аз.

— Какво каза? — Думите му толкова точно отговаряха на моята мисъл, че ме побиха тръпки.

— Казах, че каквото знаеш ти, мога да зная и аз — разсеяно повтори той.

— Защо?

— Точно това си мислех и аз. Защо искам да зная онова, което знаеш ти?

— Не. Защо го казваш?

— Нямам представа, Фиц. Думите просто изскочиха в главата ми и ги казах. Често казвам неща, които не съм обмислил добре.

— Аз също. — Замълчах, но продължавах да съм неспокоен. След случая с колоната той много повече приличаше на шута, когото помнех от Бъкип. Радвах се на рязката му промяна, но също така се тревожех, че е прекалено убеден в благоприятното развитие на събитията. Освен това преди острият му език по-скоро предизвикваше конфликти, отколкото да ги разрешава. Неведнъж го бях изпитвал на собствения си гръб, ала в двора на крал Умен го бях очаквал. Тук, в такава малка компания, езикът му сякаш режеше още по-болезнено. Зачудих се дали мога да смекча иронията му. Поклатих глава, после решително се заех с последния проблем, който ми беше поставила Кетъл.

Пътят ни водеше все по-надолу. По някое време пред нас се разкри изглед към цялата местност. Зърнах осеяни със зелени пъпки върби и розовеещи дънери на брези, които надвисваха над морава, обрасла с висока трева. По-нататък видях кафяви миналогодишни папури. Буйната трева и папратите, както и мирисът на застояла вода определено предвещаваха мочурища. Когато вълкът се върна мокър до хълбоците, се убедих, че съм прав.

Скоро стигнахме до място, където буен поток беше отнесъл прехвърления над него мост и бе подронил пътя и от двете страни. Сега кротко течеше в чакълестото си корито, ала падналите край бреговете му дървета свидетелстваха за яростта му по време на наводнение. При приближаването ни жабешкият хор утихна. Като прескачах от камък на камък, успях да стигна на отсрещния бряг със сухи крака. Не бяхме изминали много, когато пътя ни препречи втори поток. Трябваше да избирам: мокри крака или мокри ботуши. Избрах първото. Водата беше ледена. Добре поне, че стъпалата ми изтръпнаха и не усещах камъните по дъното. На отсрещния бряг се обух. Пътят постепенно стана по-тежък и нашата малка група сгъсти редиците си. Всички мълчаливо вървяхме един след друг. Пееха косове, бръмчаха първите за сезона насекоми.

— Тук има страшно много живот — тихо каза Кетрикен. Думите й като че ли увиснаха в сладкия неподвижен въздух. Кимнах. Наоколо наистина имаше страшно много живот, и растителен, и животински. Той изпълваше Осезанието ми и сякаш се стелеше като мъгла. След голите планински чукари и пустия път на Умението това изобилие на живот почти ме опияняваше.