Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Запътих се натам. Краката ми сякаш бяха налети с олово. Вълкът се притисна плътно към мен. Когато се приближих до еднорога, видях паяжините в кухината на едното му копито. Гърдите му не се повдигаха и спускаха от издуването на дробовете му, нито усещах да излъчва телесна топлина. Накрая се насилих да докосна студения камък.

— Статуя е — казах на глас, като че ли за да се принудя да повярвам в онова, което Осезанието ми отхвърляше. Погледнах към Кетъл и Кетрикен, които усмихнато разглеждаха друга фигура — нещо като глиган. Бивните, които стърчаха от муцуната му, бяха дълги колкото висок мъж. Съществото по всичко друго приличаше на дивото прасе, което бе убил Нощни очи, освен по гигантския си ръст и крилете, прилепени от двете му страни.

— Изброих дванайсет такива фигури — съобщи Шутът. — А зад ония дървета попаднах на още една колона като онези, които открихме преди. — Той любопитно докосна кожата на съществото и почти потръпна от студа.

— Не мога да повярвам, че са от безжизнен камък — казах аз.

— И аз. Никога не съм виждал толкова реалистични скулптури — съгласи се шутът.

Не му казах, че не ме е разбрал. Замислих се. Усещах живот, но под ръката ми имаше само студен камък. Тъкмо обратното на случая с претопените — телата им очевидно бяха съвсем живи, и все пак моето Осезание ги възприемаше като студен камък. Потърсих някаква връзка, ала открих само странното сравнение.

Спътниците ми се бяха пръснали из гората, вървяха от статуя на статуя и радостно си викаха, когато откриваха нови фигури под покривалото на пълзящия бръшлян или потънали под нападали листа. Бавно ги следвах. Струваше ми се, че това е крайната точка, обозначена на картата. Почти бях сигурен, ако древният картограф не беше сбъркал мащаба. И все пак защо? Какво толкова важно имаше в тези скулптури? Незабавно бях видял значението на града — той можеше да е бил първото местообиталище на Праотците. Но това тук?

Забързах след Кетрикен. Намерих я до един крилат бик. Той спеше с подгънати под себе си крака, отпуснал тежката си муцуна. Във всяко отношение бе абсолютно копие на бик, от широките рога до кичура косми на края на опашката. Раздвоените му копита бяха заровени в горската пръст, но не се съмнявах в съществуването им. Също като другите, и той имаше криле, свити върху широкия му черен гръб.

— Може ли да видя картата — попитах кралицата.

— Вече проверих — тихо отвърна тя. Убедена съм, че това е обозначеният район. Минахме покрай останките от два каменни моста, които са отбелязани на картата. И знаците по стълба, който откри шутът, са същите като онези, които ти прерисува в града. Мисля, че се намираме на брега на някогашно езеро. Поне така е на картата.

— Бряг на езеро. — Кимнах. Спомних си картата, която ми беше показал Искрен. — Възможно е. Възможно е да се е затлачило и да се е превърнало в блато. Но какво означават всички тези статуи?

— Може би някаква градина или парк?

Огледах се и поклатих глава.

— Никога не съм виждал такива паркове. Не откривам никаква връзка между скулптурите. Паркът не трябва ли да има единство и тема? Поне така ме е учила Търпение. Тук виждам само статуи, без следа от алеи, лехи или… Кетрикен? Всички статуи ли изобразяват спящи същества?

Тя се намръщи за миг.

— Така ми се струва. И мисля, че всички са крилати.

— Възможно е да е гробище — предположих аз. — Под фигурите може да има гробници. Възможно е това да е някаква странна хералдика, която обозначава гробовете на различните родове.

— Възможно е. Но защо е отбелязано на картата?

— А защо да е отбелязан един парк — възразих аз.

През останалата част от деня проучихме района. Открихме още много животни. Имаше всевъзможни видове и стилове, ала всички бяха крилати и спящи. И бяха тук от много отдавна. Внимателният оглед ми показа, че грамадните дървета са израснали около статуите. Някои от фигурите почти изцяло бяха покрити с мъх и листа. От една се виждаше само огромна зъбата муцуна, която стърчеше от мочурливата почва. Голите зъби блестяха като от сребро и върховете им бяха остри.

— И все пак не намерихме нито една повредена. Всички изглеждат като в деня на създаването си. Не мога да разбера и как са боядисани. Не ми прилича на боя и като че ли изобщо не са изтрити от времето.

Бавно излагах мислите си пред другите, докато вечерта седяхме край огъня. Опитвах се да среша мократа си коса с гребена на Кетрикен. Привечер се бях отделил от другарите си и за пръв път, откакто бяхме напуснали Джаампе, най-после успях да се изкъпя. Освен това, доколкото можах, изпрах част от дрехите си. Когато се върнах в лагера, установих, че и на другите им е дошла същата идея. Кетъл мрачно простираше прането си на един от драконите. Бузите на Кетрикен бяха по-румени от обикновено и тя беше сплела влажната си коса на стегната плитка. Славея сякаш бе забравила гнева си към мен. Всъщност тя като че ли напълно беше забравила за всички останали. Със замислено изражение се взираше в пламъците и почти усещах думите и звуците, които се въртяха в главата й. Зачудих се какво ли е — дали е като разрешаването на загадките, които ми поставяше Кетъл. Струваше ми се странно да наблюдавам лицето й като зная, че в ума й се появява песен.