Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Моли е моя жена — тихо я поправих аз, но мисля, че не ме чу.

— После го направих, макар да знаех, че не искаш. Знаех, че така ще си осигуря място тук, до теб, и потвърдих… За да видя неща, за каквито досега не е пял нито един менестрел, като тези статуи днес. Защото това беше единственият ми шанс. Трябваше да имам песен, трябваше да присъствам на нещо, което завинаги да ми осигури почетно място сред менестрелите. Нещо, което да ми гарантира супата и виното, когато стана прекалено стара, за да пътувам от замък на замък.

— Не можеш ли да споделиш живота си с мъж и да имаш деца — попитах аз. — Едва ли има мъж, чийто поглед да не привлечеш. Не може да няма някой, който…

— Никой мъж не иска да се ожени за безплодна жена — каза тя. Гласът й звучеше безизразно, кухо. — След падането на замъка Димити, Фиц, те ме помислиха за мъртва и ме оставиха. И аз лежах сред мъртъвците, убедена, че скоро ще умра, защото не можех да си представя, че ще продължа да живея. Сградите наоколо горяха, ранените крещяха и миришеше на изгоряла плът… — Славея замълча. Когато отново проговори, гласът й бе още по-празен. — Но не умрях. Тялото ми се оказа по-силно от волята ми. На втория ден се домъкнах до водата. Намериха ме други оцелели. Останах жива и бях много по-добре от мнозина. Но след два месеца разбрах, че са ми сторили нещо много по-страшно от това да ме убият. Разбрах, че нося дете, заченато от някое от ония създания.

— Затова отидох при знахарка, която ми даде билки, но не ми помогнаха. Пак отидох при нея и тя ме предупреди, че е по-добре да родя детето. Но аз намерих друга знахарка, която ми даде друг цяр. От него… ми потече кръв. Изхвърлих детето от себе си, но кръвта не спря. Отидох и при двете знахарки, но те не можаха да ми помогнат. Казаха, че след време щяла да спре от само себе си. Но едната ми каза, че най-вероятно никога няма да имам деца. — Гласът й се напрегна. — Зная, че ме смяташ за уличница заради връзките ми с мъже. Но щом веднъж са те изнасилили… после е различно. Казвам си, е, зная, че винаги може пак да ми се случи. Така поне аз определям с кого и кога. Аз никога няма да имам деца, което значи, че няма да имам и съпруг. Тогава защо да не взема своя дял от онова, което мога да имам? Знаеш ли, ти ме накара за известно време да се съмнявам в това. До Лунно око. Лунно око пак доказа, че съм права. И оттам отидох в Джаампе, като знаех, че съм свободна да направя каквото трябва, за да осигуря собственото си оцеляване. Защото няма да имам мъж и деца, които да ме гледат на стари години. — Тя прибави с пресекнат глас: — Понякога си мисля, че е било по-добре да ме претопят…

— Не. Никога не говори така. Никога. — Боях се да я докосна, но тя внезапно се обърна и зарови лице в гърдите ми. Прегърнах я и усетих, че трепери. Почувствах се принуден да призная глупостта си. — Не те бях разбрал. Когато каза, че ратниците на Бърл са изнасилили някои от жените… Не знаех, че си преживяла това.

— О — промълви певицата. — Реших, че не го намираш за важно. Във Фароу съм чувала да казват, че изнасилването смущавало само девиците и омъжените жени. Мислех, че и ти го виждаш така… Че само съм си получила дължимото.

— Славея! — Ядосах се, че може да ме е смятала за толкова безсърдечен. Сетне се замислих. Бях видял синините по лицето й. Защо не се бях досетил? Изобщо не бяхме разговаряли за това как Бърл й бе счупил пръстите. Бях приел, че тя знае отношението ми. Предполагах, че е сложила край на приятелството ни заради вълка.

— Ти преживя много мъки заради мен — отвърнах аз. — Не мисли, че не зная какво означават ръцете за един менестрел. Нито че съм безразличен към насилието спрямо тялото ти. Ако ти се говори за това, готов съм да те изслушам. Понякога споделянето помага.

— А понякога — не. — Тя ме прегърна още по-силно. — Денят, в който ти се изправи пред всички ни и подробно ни разказа какво ти е причинил Славен. Много страдах за теб. Това не промени нищо. Не. Не искам нито да говоря, нито да мисля за това.

Вдигнах ръката й и леко целунах пръстите, които й бяха счупили заради мен.

— Не бъркам онова, което са ти сторили, със самата теб. Когато те гледам, виждам менестрела Славея Сладкопойна.

Тя кимна и разбрах, че съм познал. И двамата бяхме изпитали онзи страх. Нямахме намерение да живеем като жертви.

Не й казах нищо повече. Отново си помислих, че ако открием Искрен, дори по някакво чудо неговото завръщане да промени хода на войната и да ни направи победители, за някои победата ще е закъсняла. Пътуването ми бе дълго и изтощително, но все още смеех да вярвам, че накрая може да ме очаква живот по мой собствен избор. Славея нямаше и това. Колкото и навътре в страната да избягаше, никога нямаше да се спаси от войната. Притиснах я още по-близо към себе си и усетих, че болката й се влива в мен. След малко тя престана да трепери.